Девет
— Бих могла да изтъкна, госпожице Майкълс, че е доста неразумно да закъснявате на първия си работен ден. — Госпожа Пеликан стоеше начело на конферентната маса, подчинените й бяха събрани около нея. Укорът бе отправен, когато Бренди се промъкна през вратата.
— Няма проблем, когато господин Макграт е най-добрият приятел на семейството ти — гнусно подметна Санджин Пател.
Бренди се сети колко приятно се държеше той в петък вечер, когато се надяваше да я свали, но реши, че един силен шамар по красивото му лице сега е извън темата.
— Извинявам се, госпожо Пеликан. Апартаментът ми е бил нападнат от вандали. Полицията си тръгна около полунощ. Ключарят си тръгна в един. А аз трябваше да разчистя, за да мога да стигна до леглото си. Не успях да си легнах преди три. Тази сутрин се обадих, за да предупредя, че ще закъснея. — Беше оставила съобщението на Шона Милър с ясното съзнание, че то никога няма да бъде предадено.
— Можеше да изпратиш имейл — намеси се Санджин.
— Счупили са лаптопа ми. — Не го бяха откраднали, а потрошили.
— Съжалявам. — Гласът на госпожа Пеликан прозвуча искрено. — Лошо начало в нашия хубав град.
Вашият хубав град, в който на човек му измръзва задникът.
— Какво казаха полицаите?
— Според тях охраната в блока всъщност е много добра. Домоуправителят ме затрупа с извинения. — До степен, че уреди неговият застрахователен агент да заснеме днес щетите и изпрати фирма, която да почисти. Ерик не желаеше другите му наематели да имат причини за безпокойство. — Даде на полицията видеолентата от камерите на входа. Там ще я проучат и ще видят дали не познават извършителя, но обикновено в такива случаи излиза, че някой наемател се е показал „любезен“ и го е пуснал.
— Какво е било откраднато?
— На пръв поглед нищо не липсва. — Някак си това правеше положението по-лошо. Притесняваше я, че някой от чиста злоба е обърнал наопаки нещата й, нарязал е с нож новия й диван, изпразнил е чекмеджетата й и кашоните, които още не бе разопаковала. Изглеждаше, че вандалщината е на лична основа.
Снощи, след като всички тръгнаха, Бренди се беше опитала да поспи, но щом почнеше да се унася, рязко се разбуждаше. Лежеше в мрака с широко отворени очи и чакаше да чуе тихия звук от стъпки или да види тъмна сянка на прозореца.
— Можехте да си останете вкъщи, госпожице Майкълс. — Госпожа Пеликан намръщено огледа Бренди. — Може би е най-добре да се приберете.
Очевидно Бренди не бе скрила добре с коректора тъмните кръгове под очите си.
— Разбира се, благодаря ви, госпожо Пеликан. Но аз с нетърпение очаквам да заработя с вас и вашия екип и не бих желала да пропусна първоначалното обсъждане на това вълнуващо ново дело. — Тя стискаше куфарчето в потните си длани и се надяваше, че поддържа някакво подобие на професионализъм, и не звучи като абсолютен неудачник.
Не можеше да понесе мисълта, че през първия й работен ден всички ще й се присмиват злобно, ще одумват поведението й на партито и ще пускат гадни коментари за отношенията й с чичо Чарлс. Затова си сложи най-стегнатия сутиен, намъкна се в най-консервативния си и най-малко намачкан черен костюм и се изръси за такси, което да я закара максимално бързо до „Макграт и Линдоберт“. Поне сега Санджин можеше да пуска гадните си подмятания право в лицето й.
— Хубаво. — Госпожа Пеликан заговори с бодър, делови тон. — Знаете защо сме тук. Тип Джоуел, Глен Силвърстийн, Даяна Клим…
На Бренди й се дощя да е в апартамента на Роберто — стоплена, закриляна и обичана.
Е, не точно обичана, но определено ценена и обгрижвана. Въпреки че той не направи опит да узнае фамилното й име или къде живее. Устройваше го тя да напусне живота му завинаги… така и трябваше. Нали Бренди това искаше. Уикендът бе минал далеч по-добре, отколкото искаше и заради неговото равнодушие — точно така си беше — тя реши да не му се обажда, когато откри погрома в апартамента си. Слава богу, че й бе останало достойнство.
Вместо това се намираше в тази зала с колегите си, които зяпаха своите органайзери, тефтери или мини лаптопи. Стараеха се да не поглеждат към нея и да не проявят ни най-малка любезност.
Може би така се поздравяваха в Чикаго, но Бренди беше от Нашвил, където добрите маниери бяха правило, а не изключение. Нямаше да им даде да я правят на маймуна.
Тя решително се запъти към Тип.
— Тип, в петък ми се стори, че нещо си настинал. Дано сега си по-добре.