Точно сега мнението й за мъжете бе под нулата, а реакцията на онзи хамалин само усилваше гнева й и чувството за изолация.
В този град не познаваше никого освен Алан и господин Макграт вече години наред го кичеше с почетната титла „чичо Чарлс“, но къде бяха те, докато тя натъпкваше целия си живот в двустаен апартамент?
По невероятна ирония камионът с новия й диван и кресло беше поднесъл по заледения път и се бе врязал в един празен сладоледен салон. Доставчиците юнашки натикаха мебелите в товарния асансьор — маневра, която накара Бренди да си закрие очите с ръка и да отправи молитва към боговете на вътрешното обзавеждане.
Молбите й сигурно бяха чути, защото мъжете поставиха дивана и креслото пред малката камина, сложиха помежду им отоманката и нагласиха където трябва холните масички.
Вероятно късметът й беше проработил. Диванът се оказа невредим. Цветовете и дамаската точно отговаряха на поръчката й. Идеално пасваха на апартамента, в който щяха да се нанесат с Алан след женитбата. Едва по-късно вечерта, когато престана да разопакова багажите, за да се отпусне в креслото, да изпружи крака на отоманката и истински да разгледа мебелите, установи, че диванът е по-нисък с четирийсет сантиметра.
Беше получила версията за любовници, а не масивния семеен диван, който си бе избрала.
Изкара тревожна нощ на набързо оправеното легло и сутринта веднага се обади на Ейми, продавачката в мебелния магазин.
Поне разговорът премина добре. Ейми я заля с извиненията си, но оставаше фактът, че Бренди трябва да изчака още шест седмици, докато пристигне действителната поръчка, и в продължение на няколко минути тя си мислеше, че това е най-голямата гадост, която й се е случила в тази ужасна, безкрайна седмица.
Докато не вдигна телефона, защото съвсем наивно реши, че е Алан, който ще й съобщи, че най-после се е наканил да дойде.
Оказа се обаче майка й.
— Е? Как мина пренасянето? — Както винаги Тифани звучеше като мажоретка, която повдига отборния дух преди мача на сезона.
Бренди зарея поглед към безкрайния парад от кашони. Празни кашони, струпани в безпорядък до стената. Смачкани кашони, наредени на купчина до вратата. Кашони, прекалено много кашони, олепени с тиксо и нашарени с черен маркер от последните две пренасяния. Колкото щеш кашони, нито помен от стереоуредба и отново пица за вечеря.
— Ами ден и половина само се разопаковам и не съм видяла Алан. Нито веднъж.
— Виж какво, скъпа, той е зает човек. Лекар е. — Южняшкият акцент на майка й звучеше нежно.
Бренди не разбра откъде въобще й хрумна да се оплаче. От изтощение и самота се поддаде на раздразнението и разкритикува своя годеник пред майка си:
— Не е лекар. Още стажува.
— Горкото момче. Гледах в едно предаване как болниците съсипват стажантите от работа. А ти ми го похвали, че бил блестящ. Спомняш ли си? Каза, че бил най-добрият в курса и всички очи били обърнати към него.
Бренди би искала поне веднъж майка й да застане на нейна страна. За каквото и да е.
— Не ми се е обаждал. И да ми е изпратил имейл, аз така или иначе нямам интернет до другата седмица.
— Дано ти не си му звъняла. Няма нищо по-неприятно от мрънкаща жена. — Тифани бе олицетворение на южняшката женственост от 50-те години.
— Да, мамо, ясно ми е, но ако си беше изпълнил обещанието, едва ли щях да му трия сол на главата. — Бренди прокара нокти по дамаската на дивана и брокатът се надигна на четири места. — Все пак ми се иска да напомня, че аз съм адвокатка, преместила се от прекрасен, тих, топъл град, за да бъде близо до годеника си. Ще започна първата си работа на пълен ден във водеща чикагска кантора и изобщо няма да имам време за почивка. Алан можеше поне да се обади, за да провери дали не съм замръзнала до багажника на дъмпстъра, докато си разтоварвам партакешите.
— За да задържи мъжа, жената винаги трябва да се раздава на сто и десет процента — рече Тифани с онзи благочестив тон, от който на Бренди й идеше да запищи.