— Да, ти много точно описа нещата. Бях сърдита на Алан. Исках да си отмъстя и си отмъстих чрез теб. Вероятно се чувстваш използван и омерзен, за което съжалявам. Знам, че не биваше да постъпвам по този начин, но направих такива саможертви заради него, а той… просто ме обвини, че не са били достатъчно. Бях се озлобила истински. Разбираш ли? Когато ти предложих секс, това беше чисто и просто отмъщение.
Роберто улови ръката й в длани, поднесе я към устните си и я целуна, сякаш миризмата на кисело зеле, пържен лук и наденица с чесън не можеше да го стресне… стига този мирис да идваше от нейната кожа.
— Прелестно създание, използвай ме колкото често пожелаеш.
Четиринадесет
Когато Роберто я нарече „прелестно създание“ с онзи италиански акцент, Бренди мислено се приготви да го атакува с ароматизирани свещи, свежи цветя и с… О, господи, какво обичаха мъжете? С шевролет „Номад“ от петдесет и шеста година, който имал (така беше чувала) огромна задна седалка, която се разгъвала.
Той отново й целуна ръка и бодро рече:
— Пристигнахме.
Докато й помагаше да излезе от колата, Бренди се огледа наоколо. Намираха се в работнически квартал, покрай улицата се редяха двуетажни тухлени къщи. От тротоара до вратите се простираха високи стълбища. Една бабка надникна иззад дантелените пердета към лимузината, Роберто и Бренди.
— Това е госпожа Чарлтън. — Роберто й помаха весело с ръка. Хвана Бренди под мишница и й помогна да се изкачи по стълбището. — Да не се подхлъзнеш на тази буца лед!
Възрастният мъж, който ги пусна да влязат, приличаше на карикатура на типичния италианския дядо от снимките. Дълбоки бръчки прорязваха бузите и челото му. Оредялата му бяла коса стърчеше нагоре и се развяваше на вятъра. Кафявите му очи блещукаха. На ръст беше около метър седемдесет и пет и за разлика от внука си имаше много изискана фигура.
— Бързо, влизайте. Навън е същински хладилник. — Той затвори след тях и те се озоваха в смътно осветено тясно преддверие с врати към другите помещения и стълбище за втория етаж. Дядото метна палтата им на един стол. С широка усмивка, която разкри здрави бели зъби, той улови внука си в юнашка прегръдка.
Роберто сърдечно го потупа по гърба. Двамата мъже се целунаха по бузите с такава обич, че Бренди се просълзи.
Божичко, наистина трябваше да се обади на майка си. Беше се затъжила да си изплаче душата на близък човек.
— Кое е това прелестно създание?
Още веднъж прелестно създание, произнесено с разкошен италиански акцент. Току-виж се пристрастила.
— Това е госпожица Бренди Майкълс, моята адвокатка — гордо я представи Роберто.
Току-виж и към това се пристрастила.
— Бренди, това е моят nonno Серджо Контини.
— Виж ти, Бренди. Какво опияняващо име! — Господин Контини също я прегърна и я целуна по бузите. — Колко красива жена си ти. И толкова висока. Добре дошла в моя дом.
— Благодаря ви, господин Контини. — Той миришеше на сапун и вино, беше як и жилав, а акцентът му беше досущ като на Роберто. Обзалагаше се, че госпожи и госпожици се редят на опашка пред вратата му.
— Наричай ме Ноно. — Телефонът настоятелно се раззвъня. Възрастният мъж не му обърна внимание. Хвана я под ръка и я отведе в дневната, декорирана със завеси от кафяв брокат, черно-бели снимки и покривчици от жълтеникава дантела. — И тъй, как се запозна с моя Роберто?
— Срещнахме се на едно парти, но всъщност работим заедно по неговото дело. — Тя хвърли поглед на безжичния телефон край златния фотьойл. Той все така звънеше.
А nonno все така не му обръщаше внимание.
— Точно така; той каза, че сте му адвокатка.
— Една от цял екип адвокати — увери го Бренди. — В лицето на „Макграт и Линдоберт“ вашият внук е намерил експертна защита.
Телефонът звънеше ли, звънеше.
— Моето момче го е загазило. — Ноно строго се взря в Роберто, а после лицето му разцъфна в усмивка. — Но ще се измъкне.
— Ноно. — Гласът на Роберто съдържаше предупреждение.
— Не, не. Аз съм дискретен. Аз нищо не казвам.
Телефонът се скъсваше да звъни.
— Ноно, няма ли да вдигнеш? — попита най-накрая Роберто.
— Това е госпожа Чарлтън, старата клюкарка. Телефонът ще иззвъни още пет пъти и ще спре. Слава богу, че е студено, иначе тя щеше да довтаса тук, за да се запознае лично с нашата прелестна малка адвокатка. — Ноно й се усмихна. — Седнете. — Постави ръка на рамото й и така я избута на кафявия диван, че старите седалки хлътнаха.