— О!
— Ама и тебе си те бива, Роберто. Предизвика ли Мосимо? — Ноно отпусна глава на облегалката и се взря във внука си. Тъмните му очи блестяха изпод сведените клепачи. — Мислех, че ще се правиш на страхопъзльо.
— Установих, че ролята не ми е по вкуса.
Ноно гръмко се изсмя.
— Адски си усложнил задачата си.
— Какво е животът, ако не низ от трудности, които трябва да се преодолеят? — Роберто протегна ръка в толкова типично италиански жест, че Бренди изпита усещането, че се е пренесла на Ботуша.
— Много вярно. — Ноно ласкаво се усмихна на внука си. — На дивана до вас, Бренди, виждате моя единствен внук, единственото дете на моето единствено дете. Ние, от рода Контини, крадем, но само от богатите.
На устните й разцъфтя неудържима усмивка.
— Да, да, истина е! Ние сме италианските робинхудовци. Помагаме на бедните, застъпваме се за правдата и от поколения наред сме известни с нашата страст, с нашия живот, с нашите безразсъдни решения, с нашите танци, с нашето пиене, с нашата смелост… с нашите любови. — Той вдигна чаша в поздрав към предците си. — Но Роберто беше такова едно сериозно момче, което израсна навъсен, отговорен мъж — и аз се гордеех — та как иначе! Но си мислех, че кръвта на Контини най-сетне е отстъпила на цивилизацията. Обаче не. Тя само е тлеела в жилите на момчето ми и е чакала условията, които да го превърнат в мъж, луд и безразсъден като нашия родоначалник, като стария Чироко!
Противоречивите чувства към Роберто и умората лишиха Бренди от всякакъв такт.
— Значи той е навъсен и отговорен крадец на диаманти? Тук нещо куца! — Тя си прехапа езика. Нямаше значение колко е разочарована от Роберто, не биваше да си го изкарва на приятния старец, който обичаше внука си и й поднесе вино и бисквити.
— Ще разбиеш сърцето на моя nonno, като се изказваш по подобен начин за семейния занаят — захили се Роберто и докосна с показалец мекото на ухото й.
Бренди рязко се дръпна.
— Щом те чака процес, явно не си усвоил кой знае колко добре семейния занаят.
Ноно се изкикоти и започна да се пляска по коляното.
— Тя те закова!
Старецът изобщо не беше засегнат, затова Бренди се разгорещи.
— Би трябвало да оставиш незаконната дейност на професионалисти като Мосимо.
Смехът на Ноно секна.
— Хей, Роберто, ти не предупреди ли очарователната и красива Бренди?
— Да. Тя твърди, че щяла да постъпи както намери за добре.
Двамата мъже я изгледаха така, сякаш не бе особено умна.
Ноно изцъка укорително с език.
— Ноно, надявах се, че ще покажеш на Бренди част от триковете си.
Ноно се взря във внука си и полекичка кимна.
— Да, разбира се.
На Бренди каза:
— Разбира се, аз съм немощен и не съм пъргав както някога. Ще простите непохватността на стареца, нали?
Бренди се досети, че ще я смаят, но какво да се прави? Налагаше се да участва в играта.
— Какво да правя?
— Изправете се. — Ноно също се изправи и с ръце върху раменете й я насочи към прозореца. — Ето така. Оттук светлината е най-добра, за да ме наблюдавате. Трябва да си носите часовника. — Той й подаде един тимекс на кожена каишка.
Бренди зяпна. Часовникът беше досущ като нейния.
Той беше нейният.
— Сложете си го — нареди Ноно.
— Но аз бях с него. — Значи го беше свалил от китката й, докато я е отвеждал към прозореца.
Роберто се ухили.
— Браво, Ноно. — Тя закопча тимекса. — Бива си ви.
— Поласкан съм, но вие няма с кого да ме сравнявате, нали така? Нали? — Той й подаде пръстена, който Тифани й беше подарила по случай дипломирането.
— Как го направихте? — Беше го свалил от пръста й!
— Виж си часовника — посъветва я Роберто.
Бренди си погледна китката. Тимексът го нямаше.
Ноно пак й го връчи.
— Брей че лесно се губят такива неща — весело я предупреди той. — Ето на. Загубила сте си ключовете.
Те би трябвало да се намират в джоба на сакото й.
— И мобилния си.
В другия й джоб.
— Виж си часовника — повтори Роберто.
Нямаше го. Отново. Зави й се свят.
— Как го направихте? — повтори тя. Прибра ключовете и мобилния обратно по джобовете. Закопча си часовника без особена надежда, че ще остане на китката й.