Но много години бяха изтекли, откакто Бренди считаше майка си способна да й предложи нещо — особено утеха.
Отношението й не укрепваше връзката им, но какво да се прави? Бренди опитваше да се преструва и единственият резултат бяха наскърбените погледи на Тифани.
Пое си дъх и набра домашния номер на майка си. Телефонът звънеше ли, звънеше; накрая се включи секретарят: „Съжалявам, не съм си вкъщи, за да отговоря на обаждането ви…“. Бренди потърси майка си на мобилния. Той звъня дълго, после се включи гласовата поща: „Съжалявам, точно сега не мога да се обадя…“.
Къде беше Тифани? На кино? На място, където телефоните не работеха?
Бренди отново набра Ким, но тя, разбира се, не вдигна.
Ноно почука.
Бренди прибра телефона в дамската си чанта. Нахлузи червеникавия кадифен халат, под чийто ръб щръкна широкия подгъв на нощницата. Отиде до вратата, открехна я на пет сантиметра и надзърна.
Не Ноно я избута безмилостно навътре, а Роберто. Огледа я от глава до пети и на устните му разцъфна усмивка.
Проклятие. Не изглеждаше развеселен. Изглеждаше… досущ когато тя си беше сложила дантелената нощничка и му бе изнесла съблазнително модно ревю. Черната му коса беше разрошена, все едно току-що си бе свалил шапката. Един кичур, увиснал на челото му, я изкушаваше да го отметне. В кафявите му очи тлееха пламъци, а устните му… устните му бяха толкова талантливи.
Не беше най-подходящият момент да мисли за такива работи.
Отдръпна се назад.
Той я последва.
Тя докосна копчетата на шията си, за да се увери, че са закопчани. Преглътна и попита:
— Четката за зъби?
— Заповядай. — Той извади пластмасовата опаковка от джоба на ризата си. — Рискувах живота и крайниците си, за да ти я купя. Заслужавам награда.
— Рискувах живота и крайниците си, за да обядвам с теб. Тъй че сме квит. — Тя нахално размаха четката.
— Значи и двамата заслужаваме награда.
— Да ги нямаме такива! — Тя кръшно се заизвива назад, но излезе, че той е гъвкав като нея, защото за нула време се озова в прегръдката му. Тласкан от някакъв вътрешен ритъм, той я прикова до стената, докато тя не започна да усеща само горещото му тяло и хладната стена.
Роберто зарови глава в косата й и вдиша, сякаш уханието й го упойваше.
— Това няма да се понрави на дядо ти. — Обаче на нея й се нравеше. О, да.
— Аз само те държа — помилва я гласът му.
— И ме душиш. — Тялото й се изви и се притисна в неговото, сякаш бе разпознало своята половинка.
Той се засмя и топлият му дъх парна челото й.
— Харесва ми как миришеш. Ноно би разбрал това.
Притваряйки очи, Бренди на свой ред вдиша, ала предпазливо; така, че Роберто да не забележи. Той ухаеше на чист въздух и бурни страсти, ала нещо липсваше… нейният аромат върху кожата му.
— Да не говорим, че на теб също ти харесва как мириша…
По дяволите! Сега вече я спипа.
— Ноно ме предупреди да се пазя от мъже като теб.
— Нима? — Той докосна бузата й с устни. — Дядо не е вчерашен. Той е мъж като мен. Освен това кой мислиш ме изпрати горе с четката?
Бренди намръщено повдигна глава.
— Защо му е да те изпраща?
— Симпатична си му. Иска да се задомим.
— Да се задомим? — Дъхът й секна. — Тоест да се оженим?
— Най-съкровеното му желание е да вземе в ръце своя правнук, преди да умре.
— Много спокойно го приемаш това желание! — Роберто още я държеше така, че всеки сантиметър от телата им се допираше.
Господи. Женитба. Ноно за коя я мислеше? И като стана дума: за коя я мислеше Роберто?
— Ноно знае, че от уважение към него няма да стигнем прекалено далеч в къщата му. — Докато говореше, Роберто плъзна коляно между бедрата й и тя ритмично взе да се търка в него.
Мразеше обзелата я възбуда.
— Добрият сватовник знае, че първият и най-важен елемент от събирането на хората е обща среда и общи ценности.
— Както вие с Алан ли?
— Как можа да я изречеш тази гадост? — Тя впи пръсти в раменете му. — Споделих го пред теб като пред близък човек! Не е нужно да ми натякваш за тази издънка.