Бренди подскочи.
— Съжалявам — извика той. — Не се притеснявай. Ще намеря метлата.
— Това се казва мъж — промърмори Тифани, докато той тършуваше в килера. — Невероятен акцент. Италианец ли е?
Бренди трябваше да попари в зародиш напъпилото възхищение на майка си.
— Да, а освен това е крадец на диаманти.
— Колко романтично!
Разбира се, по сбърканата логика на Тифани.
— Не, мамо, не е романтично. Той е престъпник, съществува вероятност — голяма вероятност — да прекара следващите двайсет години зад решетките.
— Изобщо не прилича на престъпниците, които съм виждала. Богат е. Костюмът му е „Армани“.
Чуваше се леко потракване, докато той метеше стъкълцата и ги изсипваше в кофата.
— И още по-добре, умее да се оправя в кухнята.
Нещо в Тифани адски дразнеше Бренди. Сякаш тя вечно трябваше да намира потвърждение колко повърхностен е характерът на майка й. Затова не се стърпя и я жилна:
— Да не говорим, че е граф.
— Сладур! — Тифани проточи думата с южняшки акцент, гъст като течен карамел.
— Сладур е, защото има титла ли?
— Не, сладур е, защото е секси, богат и красив. Направо да го изхрускаш. Титлата е просто като разбит сняг върху шоколадов мус с вино. Какъв съпруг ще излезе от него!
— Съпруг! — Бренди се нахвърли на майка си. — Защо го каза?
Тифани ококори прелестните си сини очи.
— Такъв е стилът ми на мислене, скъпа.
— Също и на дядо му! — Какво ги прихващаше тия хора? Ноно и Тифани даже не се познаваха. Деляха ги години. Живееха на много километри един от друг. Но съзнанието им течеше в една посока! — Не желая съпруг. Намерих си един и знаеш как свърши историята.
— Роберто категорично не отговаря на изискванията в списъка ти — съгласи се Тифани.
Бренди потрепери като ударена. Алан отговаряше на всичките й изисквания… Тифани на саркастична ли се правеше? Не, изключено. За да си саркастичен, трябва финес, какъвто Тифани не притежаваше.
Освен това майка й не гледаше в нея, а в Роберто.
— В него няма нищичко разумно, нали?
Бренди допусна грешката да погледне към кухнята, докато Роберто се протягаше, за да свали някакви салфетки, и устата й пресъхна. Съпруг? Не желаеше да мисли за него по този начин. Сякаш той бе достъпен. Защото тя вече го бе изпробвала, знаеше, че той я иска, и ако започнеше да мисли за голямото „завинаги“ щеше да се изложи като последна глупачка — а напоследък се бе изложила предостатъчно.
— Съпружеските свиждания в затвора са голям купон.
— Скъпа, ясно ти е като бял ден, че той няма да иде в затвора — рече Тифани с вродена мъдрост. — Богаташите никога не попадат там.
Бренди би искала да й се опълчи със смислен отговор, но не знаеше подробности. През първата си работна седмица бе работила по делото около един час в офиса. Тази сутрин бе позвънила в кабинета на Глен, но телефона вдигна госпожа Пеликан. Тонът й беше бодър и назидателен:
— Според указанията на господин Макграт преструктурирахме екипа. Сега ще се отчитате пряко пред мен, госпожице Майкълс, а вашата работа е да проконтролирате господин Бартолини. Не го изпускайте от очи.
— Вярвате ли, че възнамерява да напусне страната?
— Не го изпускайте от очи — беше повторила госпожа Пеликан. Не беше длъжна да дава обяснения на Бренди и съответно не ги даде.
Бренди хвърли поглед на Роберто. Не го изпускайте от очи. Толкова по-зле, че шефските инструкции я правеха щастлива.
— Майко, в списъка ми определено не фигурира съпруг, който рискува да се окаже с криминално досие.
Тифани се взря в Роберто, който пълнеше чашите.
— Той ли беше твоята глупост?
Не можеше да се отрече инстинктът на майка й по отношение на хората.
— Поставиха го под моето попечителство. — Полуистина, която в момента й вършеше работа. — Ето защо снощи пренощувахме у дядо му, а сега спорим къде ще спим довечера. Аз искам да остана тук. — И тогава й просветна. Не можеха да останат тук. Имаше легло и диван с разпорена седалка, а тя смяташе да отстъпи на Роберто леглото, защото той нямаше да се побере до късия диван — е, и тя нямаше да се побере, но щеше да се примири с дискомфорта, за да наложи своето.
С пристигането на Тифани планът й вече бе загубил актуалност.