— И така. — С очарователна усмивка Роберто подаде на дамите две чаши. — Отиваме в хотела ми.
— Аз ще спя тук — рече Тифани, — но мога ли да се доверя на вас двамата?
— Майко, не можеш да останеш в апартамента! — Бренди още усещаше миризмата на препарата, с който домоуправителят бе почистил килима, а боята, с която бяха заличени графитите, беше в малко по-друг оттенък. Никога не беше обичала това жилище; то представляваше временна, удобна спирка, докато се ожени за Алан.
Сега направо тръпки я побиваха. За нищо на света нямаше да остави майка си в апартамент, където са вилнели хулигани. Нямаше да си прости, ако с Тифани се случеше нещо. И щеше да бъде толкова… изолирана.
Боже господи. Бренди неловко се размърда. Представяше си трагичната кончина на майка си, а мислеше единствено за себе си. Непременно щеше да отиде в ада.
Само отчаяно й се искаше да избегне луксозния, обременен със спомени хотелски апартамент.
— Разбира се, че Тифани ще дойде с нас в хотела — каза Роберто.
— Идеята е ужасна! — възкликна Бренди. Майка й да отседне в апартамента, където се бяха любили с Роберто? Върху всяка мебел, на пода, до стената, във всяка баня? Това просто беше… гнусно.
— Той е невероятно просторен, има две спални и две бани…
— Две спални? — Бренди не желаеше да му противоречи — на Тифани не й трябваше да знае, че е била при него — но в апартамента му на четирийсет и осмия етаж имаше само една огромна спалня.
— Две спални — потвърди Роберто. — Вече позвъних в хотела и им обясних, че трябва да се преместя в апартамент, по-подходящ за семейство. Сега Нюби ми събира багажа. На четвъртия етаж сме, Бренди, в знак на уважение към страха ти от височините.
— Не ме е страх от височините. — Как ли беше разбрал? — Просто ме карат да се чувствам малко… неудобно.
— Мен също. Благодаря ти, Роберто, че ни предлагаш гостоприемството си — обади се Тифани. — Бренди, да ти събера ли багажа?
Те двамата съзаклятничеха срещу нея.
— Сама ще се справя — сопна й се Бренди.
— Непременно да си вземеш — Роберто описа с ръка кръгове около тялото си — модните рокли. Имам много покани. Много важни клечки държат да се срещнат с италианския крадец на диаманти и за мен ще е чест да те държа под ръка.
— Единствената ми — Бренди изимитира жеста му — модна рокля е стара и черна, затова предполагам, че няма да приемем поканите ти.
— Не! — Тифани подскочи на фотьойла. — Един и същи размер сме, а аз си нося моите рокли.
Бренди невярващо се обърна към майка си:
— Рокли? Носиш си рокли?
— Чарлс ме покани на парти, след като така и така съм тук. — Тифани заби поглед в ръцете си. — Не мога да се появя с някоя нафталинена рокля.
— Много мило от страна на чичо Чарлс, но си можела да минеш и само с една рокля!
— Скъпа, като тръгвах от Нашвил, не ми беше много ясно коя точно рокля ще реша да облека!
Бренди се притесняваше, че започва да разбира майка си. Притесняваше се, че животът й е излязъл от релси и никога няма да се върне в обичайния си коловоз. А когато Тифани и Роберто станаха едновременно и се запътиха към спалнята й, бъбрейки за социалните си ангажименти, Бренди се притесни, че нейният любовник и нейната майка са един дол дренки.
В края на краищата обединяха ли сили, не беше ясно каква невероятна глупост ще извърши Бренди.
Независимо какво още имаше да се случи, тя нямаше да ходи по обеди или вечери с Роберто. Той познаваше твърде много тъмни субекти. Имаше твърде много тъмни връзки.
Бренди щеше да тропне с крак и да му каже, че ще кротуват в апартамента му, докато не настъпи денят на процеса.
Деветнадесет
Щом Тифани отвори вратата на спалнята и Бренди излезе, Роберто мигновено притаи дъх и усети как го обзема мъчителна възбуда.
С професионален грим и алена рокля, която крещеше „Обладай ме“, Бренди беше олицетворение на съблазънта.
Но с грим, нанесен от любещите майчини ръце, и в синя кадифена рокля с ниска талия и бухнали поли, Бренди изглеждаше жена от класа — нежна, уязвима, сексапилна. Нуждаеше се единствено от прегръдката му, за да бъде завършена — въпреки че може би последното беше плод на развратната му фантазия.
Той не можеше да устои на порива да улови ръката й в шепата си и да я целуне, както не можеше да устои на потока на събитията.