— Cara, ти си най-прелестното създание, което съм виждал.
— Охо, благодаря. — Сините очи на Бренди блестяха със същия мразовит пламък като сапфирите на ушите й. Изтръгна ръката си от неговата и надменно се отдалечи. Носеше златни обувки на дебел ток, в които краката й изглеждаха дълги цял километър и златен пояс ниско на талията си, който тихо подрънкваше с полюшването на бедрата й. — Хайде да изнесем цирка навън.
Той погледна Тифани и вдигна вежди, а тя оформи с устни: „Цупи се“.
Хубаво. Навярно Бренди беше в правото си да се цупи — малко. Беше изгубила битката дали ще излизат довечера. Ако можеше, Роберто би й угодил, но той също нямаше избор. Курсът му беше зададен, преди да я срещне. Търсеше истината за миналото си и тази операция беше неговият начин да я открие.
Тя стоеше пред отворената врата на дрешника и намръщено се взираше в дълбините му.
— Къде ми шлиферът?
Трудната част.
Тифани му кимна и вдигна от стола подплатеното зимно бяло палто от кадифе и бързо се отправи към дъщеря си.
— Заповядай, скъпа, облечи го.
— Какво е това? — Бренди намръщено огледа най-топлото палто на „Гучи“, което Роберто беше успял да намери.
— Мое е — каза Тифани. — Знаех, че в Чикаго е студено, затова си го купих преди да дойда.
Бренди се навъси като градоносен облак.
— Но ти не можеш да си го позволиш!
— Няма нищо, скъпа — небрежно отвърна Тифани. — Взех си го, без да плащам мито.
— Мамо, ти не можеш да си позволиш това палто независимо дали е с мито, или без. Освен това е бяло! Колко по-непрактична можеш да бъдеш?
Тифани погледна Роберто, сякаш се извиняваше за лошите обноски на дъщеря си.
— Но е хубаво, нали?
— Не можеш да си позволиш тази рокля, както и другите, а втори път не можеш да обявиш фалит. — Бренди наистина беше натъжена. — Да ги нарежеш на парчета тези кредитни карти!
Кога ролите на майка и дъщеря се бяха разменили? Роберто реши, че нещата в техните взаимоотношения отдавна куцат.
Но в конкретния случай палтото беше купил — писнало му беше да гледа как Бренди зъзне в черния си шлифер — и нямаше да допусне Тифани да пострада заради действията му. Преди Бренди да е продължила с хокането, той се намеси:
— Бренди, благодари на майка си, че великодушно ти позволява да заемеш такова великолепно палто.
Тя възмутено се обърна към него, полите й тежко изсвистяха. Ала щом зърна суровото му, укорително изражение, спря. Замисли се. Вроденото й добро възпитание надделя.
— Благодаря ти, Тифани. — Тя погали кадифето. — Палтото е фантастично, много ще го пазя.
— Знам, скъпа. Такова удоволствие ми доставя мисълта, че ще излизаш. Много отдавна не си се забавлявала. — Тифани се усмихна лъчезарно.
Тя беше мила, прекрасна жена и Роберто не разбираше защо не краси ръката на някой богаташ.
Докато Роберто помагаше на Бренди с палтото, тя попита:
— Майко, какво ще правиш тази вечер?
— Нищо. Ще погледам телевизия. Ще почета. В самолета започнах една интересна книга. — Тифани се прозя и покри устата си с ръка. — Малко съм уморена от пътуването. Може би ще си легна. Колко ще се забавите?
— Не стой да ни чакаш. — Роберто прехвърли през ръка своето палто и шала си. — Очакват ни три партита.
— Три. — Бренди си надяна ръкавиците и целуна майка си по бузата. — Нямам търпение.
Роберто я перна с пръст по бузата.
— Саркастична малка вещица.
Излязоха, препирайки се.
Тифани отиде на прозореца и проследи с поглед как Роберто помогна на Бренди да се качи в лимузината. Изчака колата да потегли, след това изчака още малко.
Върна се в банята, където гримовете бяха наредени по рафтовете, а стилната изумруденозелена рокля висеше зад вратата.
Когато колата пристигна, за да я вземе, тя изглеждаше добре почти колкото дъщеря си. Всъщност — Тифани се огледа подробно и забеляза сиянието, което я озаряваше отвътре — може би малко по-добре от нея, защото не се бе чувствала толкова щастлива от много, много отдавна.
Светлините на Чикаго хвърляха върху лимузината пъстри ивици от цветове и сенки, но на всякакво осветление Бренди беше красива — и обидена. Тя избягваше погледа на Роберто, гледайки през прозореца. Гордата й брадичка беше вирната и разкриваше лебедова шия.