Нюби погледна в огледалото за задно виждане. Навярно ги беше чул през стъклената преграда.
— Какъв е смисълът и теб да застрелят?
— Поне няма цял живот да се упреквам в малодушие!
— Мътните да те вземат, жено! — Роберто я грабна в обятията си, сякаш повече не издържаше да са разделени. — Изплаши ме зверски. Не знаеш ли, че светът е пълен с акули, мошеници и кучи синове?
— Да, един такъв е поставен под мое попечителство!
Той я целуна.
Бренди очакваше това, откакто го напусна в неделя вечерта. Всеки миг, докато беше с него, вдишваше миризмата му, слушаше гласа му, улавяше го да я гледа, копнееше да го вкуси пак. Сега се опияни от неговата разгорещеност, от своята възбуда, от движението на лимузината, която ги отвеждаше към място, където ги чакаше приказва феерия.
Когато той най-сетне вдигна глава, тя се бе настанила в скута му, а пръстите й стискаха ревера му.
— Не спирай — промърмори Бренди.
— Налага се. — Той звучеше толкова неразбираемо, колкото тя се чувстваше. — Стигнахме.
— Къде?
— На бала.
Бренди се втренчи в лицето му — контраст от светлина и сянка.
— Какво?
— На танците. На танците у госпожа Тобиас. Трябва да отидем… да потанцуваме.
— Сега! — Тя беше изгубена в мрака с него и искаше да остане изгубена. — Сега ли ти се дощя да танцуваме?
Роберто безпомощно се засмя.
— При положение, че майка ти е в апартамента ни — да.
Майка й. Тифани. Беше забравила за Тифани.
— Бихме могли… — Какво биха могли? Да се промъкнат в спалнята на Роберто, без Тифани да забележи? Да се отдадат на бурен секс, докато майка й дреме в съседната стая? Никакъв шанс. Даже като тийнейджърка Бренди не беше опитвала подобни щуротии. — Ох, добре. — Тя се предаде и се измъкна от скута му. — Да отидем да потанцуваме.
Леденият въздух й помогна да замрази желанието си.
За съжаление отвътре имението в калифорнийски стил беше окъпано в топлите цветове на глина и пръст. Всяка стена бе окичена с разцъфнали растения. В кафези, поставени нависоко, пееха птици. Приятната обстановка и хубавият партньор набързо стопиха ледовете в нея.
Бренди дочу музика. Не беше танцувала от месеци, а и тогава можеше да се развихря само в претъпкани барове с други студенти по право… и Алан. Там господстваше Наредбата за реномираните юридически факултети: студентите, достатъчно добри, за да влязат в тях, не притежаваха социални умения и чувство за ритъм.
Беше станало ясно, че наредбата важи и за студентите специалност медицина — поредният грях на Алан. Сега, докато из въздуха се носеха звуците на валс, изпълняван от професионалисти от световна величина, балерината в Бренди се събуди за живот и тя размърда крака.
— Ехо, май не е чак толкова зле? — Роберто й се усмихна, сякаш правилно беше преценил радостната й тръпка.
— Тук е добре, а другото би било… — Със сигурност не „зле“. Бренди никога не би могла да каже, че сексът с Роберто ще е зле. — Неразумно — довърши тя.
— Много неразумно.
Не беше нужно той да се съгласява.
Слабичка възрастна дама, средна на ръст, с боядисана кестенява коса и светлокафяви очи, изприпка да ги посрещне.
— Роберто, колко мило, че дойде. Тъкмо ти си пакостникът, който ще превърне партито в запомнящ се успех. — Тя му поднесе ръка за целувка, сетне се изправи на пръсти и го целуна по двете бузи. — А тази млада госпожица навярно е Бренди Майкълс.
Бренди се сепна:
— Да, аз съм, но прощавайте — срещали ли сме се някъде?
— Не. Но когато една жена стане на моята възраст, тя задължително трябва да си намери хоби. Моето са клюките. — Тя жизнерадостно се ухили.
Бренди се сети за целувката в колата, за любенето в хотела, за увлечението си по Роберто, което я тласкаше към безразсъдства от страст. Предполагаше, че клюките няма да закъснеят и очевидно е била права.
Само че госпожа Тобиас я хвана под ръка и я поведе към източника на музиката.
— Годеникът ви ви зарязва и се жени за някаква развратница, а вие показвате на света, че не давате пет пари, като успявате да убедите съдията да постави Роберто под ваше попечителство!
Какво прекрасно обяснение. Бренди много го хареса.
— Ах, каква сте късметлийка! Но ако изглеждах като вас, крадците на диаманти щяха да се редят на опашка за моето попечителство, тъй че късметът няма нищо общо, нали? — Госпожа Тобиас отметна глава и се изкиска весело.