— Cara, трябва да си поговорим.
Тя кимна. Мелиса я подхвана от едната страна, една санитарка — от другата и трите се запътиха нататък по коридора.
Роберто стоеше и я гледаше.
По дяволите! Беше й се нахвърлил като прегладнял звяр; беше я обладал бързо, яростно, искайки удовлетворение, преди да намери гибелта си. Беше я довел до върха, вярно, обаче сега тя избягваше да го погледне в очите. Избягваше него.
— Заповядай. — Чарлс му подаде чиста бяла кърпичка. — Изтрий червилото от лицето си.
Роберто се втренчи първо в кърпичката, после в очите на възрастния мъж.
— Не се притеснявай. Ако аз се намирах в асансьор с хубаво момиче и смятах, че ще умрем, и аз щях да я целуна.
Само да знаеше… Роберто попи червилото от челото си, сякаш бършеше пот, сетне изтри устните си. Натъпка кърпичката в джоба си и закопча сакото, за да скрие други евентуални издайнически следи. По дяволите, както набързо се беше облякъл, нищо чудно ризата да стърчи през дюкяна му.
Една полицайка с кестенява прошарена коса и строги сиви очи застана пред него и му подаде ръка.
— Аз съм офицер Рабек.
— Офицер Рабек. — Роберто се усмихна обаятелно, но погледът му казваше, че няма да търпи никакви празни приказки. — Кажете ми какво се е случило.
Докато полицаите ги освободят, стана три и половина, температурата беше паднала под нулата и вятърът се усилваше. Бренди и Роберто с бързи крачки поеха към лимузината, паркирана на завоя, и се плъзнаха в уютно затопленото й купе.
Полицаите и медиците ги бяха разпитали с най-добри намерения и им предложиха всички видове лечение за преживяната травма. Предложиха им да ги хоспитализират, да ги заведат при психиатър, но Бренди просто искаше да излезе от тази сграда. Не й се приказваше за нейните страхове или чувства, защото сексът бе триумфирал над страха, а чувствата си бяха лично нейна работа. По дяволите, тя дори не знаеше какви са те!
Знаеше единствено, че суровото изражение на Роберто я тревожи: може би съжаляваше за онзи миг на лудост в асансьора?
Тя също би трябвало да съжалява. Повтаряше си го, но без полза. Разумът й не одобряваше случилото се, ала тялото й още пееше. Докато Нюби се вливаше в трафика, тя се обърна към Роберто:
— Каза, че трябвало да си поприказваме. — Репликата й дойде някак изневиделица, но Бренди държеше да узнае неговото мнение.
— Да. Говорих с офицер Рабек.
— С офицер Рабек? — О, не. Камерите сигурно са заработили, докато те още са били на калъп.
— Имала видео с двамата хакери, които разстроили компютъра, контролиращ асансьора.
— А, така ли. — А това я засягаше, защото…?
— Те ни последвали, седнали във фоайето и чрез безжичния интернет проникнали в компютрите на сградата. Очевидно са наблюдавали охранителните камери, докато не са ни видели да влизаме в асансьора, после се опитали да го разбият.
Ох. Ето защо я засягало. Едва не е била убита.
Но също така тя бе преживяла най-страхотния, най-дивия, най-всеотдайния секс в живота си. С най-добрия, най-безпътния, най-могъщия човек, когото бе срещала.
— Трябва да се фокусираме. — Не върху тази тема. А върху тях двамата.
— Знам. — Изсеченото лице на Роберто се беше навъсило, а устните, които бе целувала с такава жажда, се бяха изопнали в тънка, решителна линия.
Отново й се прииска да го целуне.
Той продължи:
— Трябва да изчистим това, защото става дума за същите двама типове, които ни дебнат от известно време. Офицер Рабек ми пусна видеото. Момчетата са увити с шалове, но познах онзи, който работеше на компютъра, по раздиращата кашлица.
Нещо в думите му прикова блуждаещото й внимание.
— Раздираща кашлица?
— Настинал е или е пипнал бронхит. Всъщност снощи го повалих, когато отивах да ти търся четка за зъби.
Сега Роберто разполагаше с цялото й внимание.
— Следеше ме. Залових го, но като последния идиот го пуснах да си отиде. Те не ни нападаха, затова реших, че са получили указания само да ни следят. — Бръчките около устата му станаха по-дълбоки. — Моята нехайност едва не ни уби.
— Двама мъже. Двама хакери. И единият кашля? — Паметта й се пробуди. Тя се облегна на хладната кожена седалка, като се мъчеше да улови картината, която изникваше в съзнанието й… миналия петък… — Питам се дали не са момчетата от заложната къща.