Тя се отърси от сакото си и свали неговото от раменете му.
Какво имаше у тази жена? Беше притежавал и други красиви жени, ала тя бе свежа, нова, опияняваше го с отклика си на ласките му — отклик, който загатваше що за отчаяние я е тласнало към този миг, към тази нощ и към това признание.
Оплетени в прегръдка, те се запрепъваха към спалнята.
Между целувките Роберто каза:
— Бренди, обещавам… ще бъда всичко, което искаш. Честен… ще бъда честен.
За един миг тя зарови лице в гърдите му, сякаш опиянена от неговото вричане. После надигна глава.
— Недей дава обещания, които не можеш да изпълниш. Никога не си ме лъгал. Знам кой си. Не бих понесла, ако вярвах, че си рицар в блестяща броня и откриех, че… не си.
Само че той я беше излъгал. Беше я излъгал за почти всичко и освен ако сега не я обвържеше със себе си, тя щеше да побеснее, че я е направил на глупачка.
— Аз не съм рицар в блестяща броня. Аз съм това, което искаш — аз съм драконът.
Тя се засмя пресекливо, доволна, че той е запомнил.
Роберто я повдигна и я отнесе в леглото. Положи я на пухената завивка. Допря чело у нейното и се зарече:
— Обещавам да бъда мъжа, за когото ти първо ме помисли. Обещавам.
Тя се помъчи да извърне глава. Не искаше да се остави на магията му.
— Бренди. Послушай ме. Обещавам, че сърцето ми…
— Сърцето ти? — Тя впи очи в неговите.
— Сърцето ми е в твоя плен. Но ти едва ли си изненадана?
— Откъде да ми хрумне, че ти… че ти…
Нейната неувереност го смая.
— Че те обичам ли? Да не мислиш, че отвеждам всяка срещната в спалнята си? Че правя всичко по силите си, за да я задържа до себе си? Че обиждам съдия, за да ме поставят под нейно попечителство…
Бренди го избута и седна на леглото.
— Значи нарочно се държа така нагло!
— Разбира се. Бих сторил всичко за теб. Само за теб. — Той се ухили на възмутената й физиономия. — Исках да съм с теб. Исках да видя дали съдбата най-сетне ми е отредила това, което горещо желаех — жена разумна, красива и сърдечна.
Тя се взря в него, сякаш той беше някакъв незнаен звяр.
— Ти не приличаш на никой мъж, когото съм срещала.
— Дано. — Роберто отново я повали на леглото. — Не искам да ти напомням на никой друг. Когато мислиш за любов, държа да съм единственият, когото можеш да си представиш. Но аз ти обещах сърцето си. Ти няма ли да ми обещаеш своето доверие?
Тя капитулира. Най-накрая капитулира.
— Вярвам ти, Роберто. Каквото и да се случва, имаш моето доверие.
Двадесет и пет
Звъненето я изтръгна от дълбокия, сладостен сън.
— Роберто? — Тя опипа леглото с ръка, но той не беше до нея.
Звънът продължаваше.
Мобилният. Тя зашава с пръсти, търсейки в тъмното. Намери го заради примигващата червена светлинка, която сигнализираше обаждане. Часовникът показваше, че е полунощ. Полунощ. И — тя се взря в екрана на телефона — това номерът на баща й ли беше?
Той не й се обаждаше даже денем.
Бренди мигновено си представи, че е прекарал инфаркт. Пътно произшествие. Че някаква страшна беда го е накарала най-сетне да пожелае разговор със средното си дете.
Тя отвори телефона:
— Татко, какво има?
— Какво има ли? — Гневният му глас за малко щеше да й спука тъпанчето. — Какво има! Едната ми дъщеря е евтина уличница, това има!
— Какво?! — Тя отметна нападалите кичури от очите си, мъчейки се да проумее за какво й крещи. — Кой?
— Да не си си въобразявала, че няма да видя снимките? Мащехата ти с нетърпение ми ги показа. Моята великолепна дъщеря, с която винаги сравнявам лигавия й син, се мъкне с крадец на бижута!
Баща й говореше за нея.
— Целува се по бузите с шайка гангстери, представете си моля ви се! Накипрена като уличница!
Бренди се изправи.
— Какви снимки? — Още не се беше разсънила, но не желаеше той втори път да я нарича проститутка.
— Във вестника, на първа страница от светския раздел. „Чикаго Трибюн“ се подмазва на гнусния италианец, откакто цъфна в Чикаго Знаех, че „Макграт и Линдоберт“ го представляват, но гръм да ме удари, ако съм подозирал, че за да го чукаш, си готова да съсипеш кариерата си в зародиш!
Стомахът я заболя — както винаги, когато говореше с баща си.