— Не мога да направя това — опъна се той.
— Ще започнеш от главата. Така няма много дълго да крещи.
Усещаше как коленете му поддават. Момчето сега крещеше нещо с почервеняло от гняв лице, но Оуен не схващаше значението на думите. Пулсът му блъскаше в ушите му, а собственият му глас повтаряше в главата: "Не, не, не, не".
Обаче гласът на Пясъчния човек беше по-силен.
— Нали видя, че мога да направя така, че да те боли. Мога да направя така, че да те боли повече от преди. По-силно от всяка болка, която някога си изпитвал.
— Не мога да го направя.
— Вземи теслата и го пребий до смърт с нея.
— Не мога! — изрева Оуен.
Младежът замълча, изглеждаше объркан. Това беше последното, което Оуен видя, преди усещането да се стовари върху му като скала.
Видя отново гроба на баба си, но този път дядо му го нямаше. Нямаше никого другиго освен него, а земята пред надгробния камък бе разровена и дълбока дупка оголваше ковчега. Капакът на ковчега, изцапан с пръст и глина, изскърца.
— Ти си виновен, Оуен. Ти си виновен, виновен, виновен…
— Не мога да го направя, независимо какво ме караш да изпитвам.
— Мога да направя така, че да те заболи. Толкова много, че да му предадеш болката. Няма да имаш никакъв избор.
— Не мога.
— Ще го направиш.
Преди Оуен да успее да каже още нещо, капакът на ковчега се отвори и в същия ужасен момент той усети, че изгубил равновесие, пада напред в дупката. Чу се да пищи, но не можа да заглуши гласа на Пясъчния човек.
— Оуен, знаеш ли думата гниене? Знаеш ли я, глупако?
Видя нейните кости мръснобели под слънцето половин секунда преди да се стовари върху ребрата и да ги натроши като юфка. Ръцете и коленете му се стовариха върху дъното на ковчега и потънаха в нещо мокро. Мокро, но гъсто като месен сос.
— Гниенето е онова, което се случва с теб, щом умреш, дори да те балсамират. Гниенето означава, че се превръщаш в супа.
Започна да пищи още по-силно. Дръпна се назад и вдигна ръце, за да скрие лицето си, но те лепнеха и от тях капеше…
— Супа. Хората се превръщат в супа. Твоята баба е супа, защото да те гледа я убиваше…
Не помнеше как се е качил на атевето. Чуваше, че момчето крещи и трака с веригата си. Вече не беше ядосано, а просто уплашено. Оуен видя всичко това, ръката му беше на бутона за запалване, четириколесното забоботи и секунда по-късно потегли. Виждаше пустинята да прелита край него. Чувстваше как вятърът изсушава лицето му. Момчето и зелената като лайм кола бяха далеч зад него и…
Какво беше това? Гласът на Пясъчния човек бе изгубил част от властта си върху него. Сега беше съвсем слаб и едва стигаше до него. Не беше ли се случвало и друг път? Първата нощ в пустинята, когато подкара бързо пикапа, съсредоточавайки се върху терена под светлините на фаровете. Това ли беше всичко? Даде газ докрай. Дори не можеше да види километража от вибрациите и сълзите. Не му пукаше. По-бързо. Само да върви по-бързо. Почувства, че почва да губи контрол над машината. Имаше усещането, че тя се опитва да го хвърли и да се измъкне изпод него при всяка малка неравност на терена. Нямаше значение. Разсейването работеше, а само това беше важно. Пясъчния човек говореше, но Оуен не можеше да различи думите.
В този миг изскочи на върха на възвишението и почувства, че машината се изстреля във въздуха. Стомахът му се преобърна, а раменете му се стегнаха. После атевето се стовари на земята, амортисьорите се свиха, а шасито се удари в тампоните. Ръцете му заработиха, отнеха газта и натиснаха спирачките.
Успя да спре едва когато се озова на върха на другото възвишение. Дишаше на пресекулки, двигателят ръмжеше ниско и гърлено.
Обърна се и погледна в посоката, от която беше дошъл. Над възвишенията на километър и половина назад се виждаше купето. Момчето се беше извъртяло, за да гледа към него. На слънчевата светлина лицето му беше като малка бяла точка.
— Не можеш да ми избягаш. Не си заслужава дори да опитваш.
— Моля — каза Оуен.
— Нали знаеш какво ще направя, ако не получа това, което искам. Мога да го направя още по-лошо. Мога колкото искам да те държа в супата. Отдели няколко минути да си помислиш. Нашият приятел няма да избяга.
Гласът замълча.
Не се чуваше никакъв звук освен ниското боботене на двигателя и пулсирането на кръвта в ушите му.
Когато вдишваше, все още усещаше вкуса на въздуха в ковчега. Като миризмата на умрял плъх някъде между стените вкъщи. Нямаше как да го намериш и да се отървеш от него. Погледна ръцете си. Бяха чисти и сухи, но още усещаше гъстата течност, капеща от разперените му пръсти.