Не му беше хрумвало от години, че всичко това може да се промени, че изобщо има накъде да се промени. До днес.
Отново погледна в колибата. Рейчъл се беше обърнала по гръб. Минута или две я гледа как спи. След това отново се обърна към гората, за да наблюдава как се спуска нощта.
Глава 14
Дълго време след като нощта беше завладяла долината, дълго след като луната изгря през ниската облачност, изпращайки венци от бледа светлина, които си играеха по горските поляни, Рейчъл започна да говори в съня си. Драйдън влезе в колибата внимателно, за да не я събуди. Привикналите му към мрака очи видях диктофона и той го включи.
През първите няколко минути звуците, които тя издаваше, бяха неясни, макар да беше на сантиметри от нея.
В един момент тялото ѝ се стегна. Дясната ѝ ръка подскочи. Драйдън клекна до нея готов да я хване, ако има опасност да се нарани.
Ръката ѝ отново трепна. Другата повтори движението. Двете започнаха да се издигат, но след като изминаха само няколко сантиметра, замръзнаха, задържани от невидимите ремъци. Опита се да седне, но раменете ѝ също срещнаха невидима съпротива. С хлад в душата Драйдън разбра. След като беше спала месеци вързана, тялото ѝ бе свикнало с ограниченията. Драйдън се замисли с удовлетворение за отмъщението ѝ срещу русия мъж, макар да не го беше замислила така.
За трийсетина секунди мърморенето ѝ заглъхна, после каза:
— Толкова е красиво от този прозорец през нощта.
Очите ѝ още бяха затворени. Колибата нямаше прозорци, значи Рейчъл описваше нещо от съня си.
— Оттук всички светлини… — прошепна тя.
После гласът ѝ отново заглъхна.
Драйдън седна до нея на дъсчения под. Каза си да се успокои. Експериментът или щеше да се получи, или нямаше. Единственото, което можеше да направи, беше да опита.
Смекчи гласа си колкото може повече и каза:
— Здрасти, Рейчъл.
Тя не се изненада много. Реакцията ѝ беше по-сдържана, отколкото при изненада. Леко потрепване на веждите в сумрака. Напрежение по лицето, което липсваше преди няколко секунди,
— Здрасти — отговори тя. Гласът ѝ беше безизразен.
— Мога ли да ти задам няколко въпроса?
Рейчъл бавно издиша. Когато заговори, тонът ѝ беше такъв, сякаш четеше от библиотечен фиш.
— Рейчъл Грант. Работна група по молекулярна биология, Форт Детрик, Мериленд, звено за намеса в РНК, нокаут едно едно.
Драйдън попи думите. Тяхното значение, поне теоретично — грубите последици от мястото, откъдето идваше Рейчъл. От онова, което беше.
Обаче повече от думите и техния смисъл го порази начинът, по който ги казваше. Начинът, по който затваряше уста, сякаш я заключваше, след като беше свършила. Смесицата от решителност и дълбок уплах, която се изписваше по лицето ѝ.
Изражение, което Драйдън вече беше виждал по други лица. Много други лица.
Отново заговори внимателно, както първия път.
— Разпознаваш ли гласа ми?
Тя сякаш се замисли. Очите ѝ, които бяха затворени, се напрегнаха, сякаш ги присвива.
След това пълната с уплах решителност отново я обзе и тя заговори със същия безизразен глас, както преди.
— Рейчъл Грант. Работна група по молекулярна биология, Форт Детрик, Мериленд, звено за намеса в РНК, нокаут едно едно.
Старо, познато изречение се появи в главата му, известно на войниците по цял свят.
Име, чин и сериен номер.
Отговорът на Рейчъл беше точно това. Държеше го пред себе си като щит, защото в главата си беше отново в малката стая, в която са я държали в Ел Седеро. Какъвто и хубав сън да беше имала преди малко, самият акт на разпита го бе променил и сега съзнанието ѝ беше ограничено от въображаемите пречки, както нейните ръце.
Драйдън потърка очи. За бога, как да ѝ обясни, че не е един от онези хора. Как да ѝ обясни, без да каже твърде много и да я събуди?
Рейчъл се беше обърнала малко към него, макар очите ѝ да бяха още затворени.
— Да събудиш кого? — попита тя.
Драйдън се вторачи в Рейчъл. Тъй като беше по цял ден с нея и бе свикнал да отговаря на неща, преди въобще да ги каже, едва не пропусна това, което се случи. Беше чула мислите му дори в съня си.
— Какъв сън? — попита тя.
Мамка му. Мамка му.
Драйдън изпита усещането, че всичко му се изплъзва. Все едно държеше купчина чинии с едната ръка и вече се бяха наклонили, за да полетят към земята…
Направи гласа си колкото може по-строг и произнесе думите толкова бързо, колкото се образуваха в главата му.