Глава 32
Каквото и да беше, Драйдън очакваше да се случи. Нямаше причина да се чуди какво ли прави Рейчъл — всъщност имаше много причини да не го прави.
Вратата на банята се отвори и тя излезе. Беше прекарала вътре може би около три минути. Дойде при него и за миг остана мълчалива.
— Няма да питам — обади се Драйдън.
— Съвсем скоро ще е.
Тонът ѝ го вледени като нощен бриз в гробището.
Гол точно си беше облякъл ризата, когато влезе в кабинета си. Екраните за видеовръзката вече работеха и показваха компютърната зала в неговия офис в Санта Моника. Инженерите там бяха прекалено заети, за да седят; стрелкаха се като пчелички между работните станции, настройвайки ги за входящите данни. Мирандите бяха настроени и вече излъчваха кадри от Чикаго. Софтуерът използваше и улични камери, за да попълни празнините — дълбоките стоманени каньони между небостъргачите, където сателитите не можеха да надникнат.
Главният кадър имаше ширина 8.3 километра, превръщайки града в термична мрежа на фона на просналото се хладно езеро Мичиган. Гол виждаше и двата хеликоптера "АН-6 Литъл Бърд", които бяха разположени на покривите на две сгради. Първият току-що се беше издигнал, а вторият, бял от горещина на своята площадка, се готвеше да излети всеки момент.
Лаури отиде в южния край на компютърната зала до армирания найлон, който беше опънат на мястото на избития прозорец. Чрез слушалките и микрофона даваше указания на пилотите на двата хеликоптера.
— Най-високата редица прозорци на стотния етаж — обясняваше Лаури. — Отбройте оттам надолу до осемдесет и трети. На този етаж може да стреляте по всички топли изображения.
— Благодаря ти — каза Рейчъл.
Тя взе ръката на Драйдън и той почувства, че нейната трепери, преди да стегне хватката си.
— За какво?
— Защото ме обичаш — обясни тя. — Това е единственото, което излъчваш, когато мислиш за мен. Ето, в момента си мислиш, че всичко ще е наред, ако успееш да ме измъкнеш от тук, дори и да умреш. Ти просто… ме обичаш. Благодаря.
Драйдън откъсна очи от вратата на спалнята пряко инстинкта си. Обърна се, за да я погледне в очите. Видя страх в тях и с него нещо още по-лошо — примирение.
— Скъпа, какво има? — попита той. — Какво направи?
— Толкова съжалявам. — Тя го прегърна и замълча.
Над рамото ѝ Драйдън видя светлините на летателен апарат да пресичат хоризонта на по-малко от километър и половина и бързо да се приближават. Чу се засега съвсем слабо и плясъкът на витлата, познат за него звук — като мелодия на телефона. Беше АН-6 или близък на него модел. Драйдън си представи с такава лекота снайперистите, закопчани в своите сбруи, все едно хеликоптерът вече беше пред прозорците. Което щеше да стане след четиресет секунди.
През отворената врата на банята видя безжичния телефон. Екранчето му светеше зелено и той разбра.
Пръстите на Одри държаха последната катарама от сбруята на парашута за тандемен скок. Спогледаха се със Сандра, която също беше замряла на място, когато улови същата мисъл от Драйдън.
— Не би могла — каза тя.
— Направила го е — възрази Одри. — Наблюдавай вратата. — Тя грабна пушката, подхвърли я на Сандра и спринтира.
Профуча край спалнята на Рейчъл и зави зад ъгъла на коридора, прекоси дневната по посока на южните прозорци, спирайки своя бяг с удар на дланите в стъклата.
Хеликоптерът вече се намираше на север от реката и летеше над Мичиган Авеню. Зад него втори хеликоптер излетя от покрива на Ар Ем Си Плаза.
Нежен звън обяви пристигането на асансьорната кабина, без съмнение пълна с охранители и полицаи. Като оставим настрана, че препречваха пътя за лесно излизане, те бяха без значение. Не можеха да отворят дебелата врата, както и не можеха да пропълзят отдолу.
Обаче с хеликоптерите трябваше да се справят. Одри се втурна до най-близкия килер, отвори го и натисна здраво групата лавици вътре. Тя се завъртя и откри входа към празното пространство зад килера.
Драйдън никога не се беше чувствал толкова безпомощен. В продължение на десет секунди — което си беше направо цяла вечност при тези обстоятелства, той просто стоеше там и прегръщаше Рейчъл, без да знае какво да прави. Продължаваше да държи пистолета насочен към вратата, но следеше приближаващите се хеликоптери — палачите идваха към ешафода.
— Съжалявам — прошепна Рейчъл отново.
Драйдън си върна присъствието на духа и повдигна лицето на момичето към своето.