Докато изговаряше думите, от гондолата на въздушния кораб грейна прожектор, чиито лъч потъна във водата. Той се плъзна към „Гьобен“ - стълб светлина, раздиращ мрака.
Жиролетите над двореца полетяха към кораба, но по-малките светлини на „Левиатан“ грейнаха и ги маркираха в нощното небе. От това разстояние Алек не можеше да види ястребите или прилепите, но жиролетите един по един паднаха.
- Имали са на разположение цял месец да се възстановят - обясни Дилан - и да създадат нови зверчета.
Алек кимна. Разбра, че никога не бе виждал пълната мощ на „Левиатан“. Докато бе летял на борда му, корабът бе повреден и изгладнял.
Но тази нощ бе съвсем различно.
- Зверчета - каза Боврил. Очите му светеха като на котка.
Главният прожектор стигна „Гьобен“. За миг металните
оръдия на бойния кораб блеснаха. След това прожекторът смени цвета си - първо на лилав, после на зелен, а накрая на кървавочервен.
Две огромни пипала изригнаха от водата и опръскаха палубата на „Гьобен“.
Бегемотът!
Механичните ръце на бойния кораб се спуснаха към плътта на морското чудовище, но пипалата сякаш не усетиха атаката им. Те се развиха като чудовищни питони около кораба. Гигантска глава се появи от водата, а две чудовищни очи проблеснаха със светлината на прожектора.
Алек направи крачка назад. Пипалата бяха основната част от тялото на един кракен, но много малка от туловището на бегемота. Дългото му тяло бе изградено от твърди люспи и сегменти, а по гърба му се спускаха огромни шипове. Чудовището бе отблъскващо и наподобяваше скверна реликва, извадена от най-мрачните глъбини на океана и от най-тъмните дни от естествената история на Земята.
Корпусът на бойния кораб жално изскърца, смачкан като консерва в страховитата хватка на бегемота. Оръдията му
стреляха във всички посоки, а механичните ръце удряха отново и отново по дебелите пипала. Хора и оръжия падаха зад борда, докато кораба се люлееше като играчка насам-натам.
- По дяволите - прошепна Дилан. - Д-р Барлоу ми бе казала, че звярът е огромен, но не съм мислил, че...
Нещо проблесна в смачканата коруба на „Гьобен“. Една от пещите му се подпали. В небето се вдигна пара. Гръмовержецът на Тесла се опита да стреля, но мълнията му безпомощно облиза пипалата на бегемота и се върна обратно към металната палуба. Електричеството подпали горивото и оръжията на кораба и по цялата му дължина избухнаха експлозии. Прожекторът посиня. С едно-единствено движение бегемотът се издигна над „Гьобен“ и се стовари върху него, за да го потопи. Немската машина се възпротиви за миг като рицар, отровен от дракон, след което носът му изчезна под вълните. Задницата му се издигна нагоре, а гръмовержецът на Тесла за последно блесна в нощното небе. С ужасно скърцане корабът се счупи на две, а след това половините му потънаха като котви. Само една самотна механична ръка се протегна от разпенените вълни и щракна за последно, преди да изчезне окончателно. След това нещо избухна в дълбокото и вдигна пръски и пара във въздуха.
А после водата се успокои.
- Горките хорица - каза Дилан.
Алек не отговори. Последния месец бе забравил означава революцията за екипажа на „Гьобен“.
- Трябва да се присъединя към другарите си - каза Лилит и коленичи до дългата брезентова чанта. Тя извади предмет от метал и коприна, след което започна да работи. Скоро конструкцията се разпъна и за броени мигове придоби широчина от около пет метра. Крилете й бяха прозрачни като на комар.
- Какво, по дяволите... - извика Дилан.
- Аероплан - отвърна Алек. - Няма да стигнеш до Истанбул с него.
- Не ми и трябва. Рибарската лодка на чичо ме чака под скалите.
Лилит се обърна към Дилан.
- Съжалявам, но можем да му имаме доверие. А и трябваше да разкажа на някой за плана ни, в случай, че се наложи да се върнем в града.
- Сега? - попита Дилан - Не трябва ли да проверим как са Клоп и Бауер?
- Разбира се. Те са ви приятели. Революцията обаче има нужда от своите водачи.
Лилит се загледа към водата.
- II Нене ще има нужда от мен - добави след това по-тихо. Сълзите отново потекоха по лицето й, а Алек си спомни за нощта, в която бяха загинали родителите му. Бе странно, но единственото, за което се сещаше, бе как разказа на Еди Малоун историята им, за да си запази мълчанието му. Все едно това бе заменило истинския спомен.
- Съжалявам за баща ти - каза той. Думите му се сториха кухи и тромави.
- Ако султанът спечели, ти просто ще избягаш нанякъде, нали? - погледна го любопитно Лилит.
- Сигурно си права - намръщи се Алек.