- Запасите на кораба са на привършване - тихо каза Волгер. - Вече дори не ги пазят.
- Ходил сте насам-натам, нали? - усмихна се Алек.
- Винаги, когато не съм принуден да оправям двигателите като обикновен механик. Трябва обаче да приключваме бързо разговора. Веднъж вече ме хванаха тук.
- Какво смятате за съобщението ми? - попита Алек -Корабите плават към Константинопол, нали?
- Казал си им кой си - каза граф Волгер.
Алек замръзна са миг, докато осъзнае чутото. След това премигна и погледна настрана. Усети сълзи на срам и безсилие. Отново се чувстваше като момче, което Волгер удря със сабята си по време на тренировка.
Той прочисти гърлото си и си напомни, че графът вече не му е учител.
- Д-р Барлоу ви е казала, нали? За да ви покаже, че има с какво да ни държи.
- Добро предположение, но истината е по-проста. Дилан се изпусна.
- Дилан? - поклати глава Алек.
- Не знаеше, че пазите тайни от мен.
- Не пазя никакви... - започна Алек, но осъзна, че е безполезно да спори.
- Да не сте полудял?- прошепна Волгер - Вие сте престолонаследникът на Австро-Унгария. Защо сте казал това на враговете?
- Дилан и д-р Барлоу не са ни врагове - каза твърдо Алек, като погледна графа право в очите. - Освен това, те не знаят, че съм законният наследник. Никой не знае за папското писмо освен мен и вас.
- Слава на Бога за това.
- Освен това не аз им казах. Д-р Барлоу сама се досети кои са родителите ми.
Алек отново извърна поглед.
- Но съжалявам. Трябваше да ви информирам по-рано.
- Не. Не е трябвало да признавате нищо, Каквото и да са предполагали! Онова момче, Дилан, е изключително просто. Не е способно да пази тайна. Може да го имате за приятел, но той е един селяндур. А вие поставихте бъдещето си в ръцете му!
Алек поклати глава. Дилан може и да не бе от благороднически произход, но бе негов приятел. Вече бе рискувал живота си, за да опази самоличността на Алек в тайна.
- Помислете, Волгер. Дилан се е изпуснал пред вас, не пред някои от офицерите. Можем да му вярваме.
Мъжът приближи в тъмното и прошепна:
- Дано да сте прав, Алек. Инак капитанът ще ни информира, че новите двигатели ни отвеждат право в Британия, където ще ви чака килия. Смятате ли, че ще е забавно да бъдете питомния монарх на Дарвинистите?
Алек не отговори на това, а си припомни всички обещания на Дилан. След това се извърна и тръгна нагоре по стълбите.
- Не ни е предал. Ще видите.
Мостикът бе много по-огромен, отколкото Алек бе очаквал. Той заемаше цялата ширина на гондолата и се извиваше заедно с носа на въздушния кораб. Следобедното слънце светеше през прозорци, стигащи чак до тавана. Алек приближи един от тях и стъклото бавно се отвори, позволявайки му да види искрящата вода под тях. Дузина тръби за вестоносните гущери се отразяваха в прозореца от тавана, други се подаваха от пода като блестящи медни гъби. Ръчки и лостове опасваха стените, а куриерни птици пърхаха в кафези, събрани в единия от ъглите. Алек притвори очи за момент и се заслуша в шума, издаван от хора и животни.
Волгер внимателно го хвана за ръката.
- Тук сме, за да преговаряме, а не да зяпаме.
Алек придоби сериозно изражение на лицето си и последва Волгер. Не спря обаче да слуша и попива всичко около себе си. Каквито и да бяха новините от капитана, искаше да запомни всеки детайл от това място.
В предната част на мостика бе рулят. Той бе излязъл като от стар плавателен кораб, изографисан в сложния стил на Дарвинистите. Капитан Хобс се извърна от него, за да ги поздрави. На лицето му грееше усмивка.
- Джентълмени! Благодаря ви, че дойдохте.
Алек последва примера на Волгер и се поклони ниско на капитана, жест, подходящ за благородник от нпзше потекло, от който не зависи нищо.
- На какво дължим удоволствието? - попита Волгер.
- Отново сме на път - отвърна капитан Хобс. - Исках да ви благодаря лично за това.
- Радвам се, че успяхме да помогнем - каза Алек с надеждата, че поне веднъж подозренията на граф Волгер няма да се оправдаят.
- Имам обаче и лоши новини - продължи капитанът. -Току-що научих, че Великобритания и Австро-Унгария официално са във война.
Той се прокашля.
- Факт, достоен за съжаление.
Алек бавно си пое въздух и се запита откога капитанът е знаел това. Бе ли изчакал да поправят двигателите? След това осъзна, че той и Волгер са целите омацани в масло, докато Хобс е в блестяща синя униформа.
Внезапно намрази този човек.
- Това не променя нищо - каза Волгер - все пак не сме войници.