- Не ме намери случайно, нали? - погледна Алек към Дилан.
- Не. Не можах да заспя. Пък и нали знаеш, че д-р Барлоу не иска да се разсейваме един друг, докато наглеждаме яйцата? Казах си, че ако се появя сега, тя няма да се ядоса.
- Но аз не бях там.
- И това ми се стори странно - кимна Дилан. - Реших да проверя какво си си наумил.
- Не ти отне много време, докато ме намериш, а?
- Врявата от гущерчетата ми помогна, но така или иначе предположих, че ще си в складовете.
Дилан се приведе към него.
- Искаш да избягаш, нали?
- Толкова ли съм предвидим? - стисна зъби Алек.
- Не, аз съм толкова умен - отвърна другото момче. - Не си ли забелязал?
Алек се замисли за миг, след което се усмихна.
- Забелязал съм.
- Браво на теб - Дилан мина покрай него и коленичи до малък отвор в другия край на стаята.
- А сега ела, преди зверчетата да са се развълнували отново.
о
о
Дилан мина пръв през люка, като слезе по стъпалата, забити по наклонената стена. Алек му подаде лампата с червеите, осветявайки малката сферична стая. Той бе виждал това място отвън - кръгла издутина под гондолата. Стаичката имаше нещо, което приличаше на двойка телескопи, насочени надолу към морето.
- Това оръжие ли е? - попита той.
- Не. По-големият е разузнавателна камера - отвърна Дилан, - а малкият следи за въздушни бомби и помага в навигацията. Нощем обаче от тях няма полза, затова сега няма кой да ни обезпокои.
- Не е много луксозно - отвърна Алек. Той слезе долу и се вмъкна в единия ъгъл, като закачи едно огромно зъбно колело отстрани на камерата. - Не сме ли точно под мостика?
Дилан погледна нагоре.
- Над нас е навигационната зала, а мостикът е над нея. Тук обаче е по-безопасно отколкото в стаята с гущерчета. Имаш късмет, че не разбуди целия кораб!
- Това щеше да е странно - отвърна Алек, като си представи как гущерчетата търчат по тръбите си и крещят с неговия глас на екипажа. - Предполагам, че от мен не става шпионин.
- Бе достатъчно умен, за да попаднеш на мен - каза Дилан, - а не на някой, който би възразил на това, че душиш наоколо.
- Не толкова душа, колкото се шляя - отвърна Алек, - но ти благодаря, че не ме докладва.
- Предполагам, че всеки затворник се мъчи да избяга -сви рамене момчето. - В крайна сметка вече три пъти ни спасявате кораба, а капитанът се отнася с вас като с врагове. II то, само защото Британия е обявила война на прачичо ти. Мисля, че това е нелепо.
Алек установи, че се е усмихнал. Явно съмненията на
Волгер за лоялността на Дилан бяха неоправдани.
- Затова си ме търсил значи - каза Алек, - за да ми помогнеш да избягам.
- Чак да помагам - не. Дори за мен това е предателство. Просто исках...
Внезапно Дилан притихна.
- Какво?
- Утре по обед ще стигнем в Константинопол. Ако успеете да се измъкнете, това може да е последният ни шанс да си побъбрим.
Момчето уви ръце около себе си.
- А и не можех да заспя.
Алек се втренчи към него в тъмнината. Красивите черти на Дилан изглеждаха измъчени, дори на светлината на червеите. Обичайната усмивка липсваше.
- Какво не е наред?
- Това, което стана с Нюкърк. Това ме разби.
- Разби? - намръщи се Алек. Дилан използваше много странни английски изрази, които той не разбираше.
- Нюкърк е момчето, чието Хъксли изгоря, нали?
- Да. Това ми напомни... за това, което се случи с татко. Кошмар, от който не мога да заспя.
Алек кимна. Момчето не бе казвало нищо за смъртта на баща си. Само това, че е загинал в катастрофа и че Дилан не бе говорил цял месец след това.
- Не си казвал на никого, нали?
Момчето поклати глава, след което млъкна.
Алек реши да изчака. Спомни си колко му бе трудно да каже на Дилан за смъртта на своите родители. В настъпилата тишина той можа да чуе вятъра, който носът на кораба пореше. От мястото, в което камерата гледаше нощното небе, навя студено течение, което охлади краката им.
- Ти напускаш кораба така или иначе - каза Дилан -реших, че няма да те затормозя прекалено, ако ти кажа.
- Разбира се, че можеш да ми кажеш, Дилан. Все пак сам знаеш много от тайните ми.
Момчето кимна, но отново притихна, прегърнало се с ръце. Алек си пое дълбоко въздух. Никога не бе виждал Дилан толкова притеснен. Момчето изглеждаше безстрашно, но този спомен явно го убиваше.
Може би не искаше никой да го види така - уязвим и... съкрушен.
Алек свали якето си и покри с него лампата. Тъмнината падна около тях.
- Кажи ми - каза нежно той.