Миг по-късно Дилан започва да говори.
- Татко летеше с балони от нагорещен въздух, дори след появата на кораби като „Левиатан“. Винаги ходех с него. Бях там, когато това се случи. Бяха на земята, а горелките нагорещяваха въздуха в балона. Тогава усетих ужасна жега, все едно съм се озовал в пещ. Един от резервоарите с керосин...
Гласът на Дилан бе станал мек като на момиче, а сега съвсем замлъкна. Алек приближи и прегърна момчето с една ръка, за да му помогне да продължи разказа си.
- Стана точно както с Нюкърк. Огънят продължи нагоре, докато целият балон не пламна. Жегата ни издигна във въздуха. Въжетата, които свързваха балона с коша, издържаха, макар също да горяха. Тогава татко ме избута навън.
- Значи те е спасил.
- Да. Но това го уби. Без моята тежест, въжетата се скъсаха едновременно с пукот. И балонът на татко отлетя.
Алек затаи дъх. Спомни си немския цепелин в Алпите, който бе паднал пред него, след като водородът в балона му се бе подпалил от картечния огън. Още чуваше как снегът се превръща в пара. Не можеше да забрави писъците от гондолата...
- Всички видяха как ме спаси - каза Дилан и бръкна в джоба си. - Дадоха му медал за това.
Той извади малко сребърно кръстче на небесносиня лента. Алек успя да различи изобразеното лице на Чарлс Дарвин в центъра му.
- Нарича се Въздушен Кръст за Храброст. Това е най-високата чест, която може да се даде на цивилен.
- Трябва да се гордееш с него - каза Алек.
- Първата година след това почти не можех да спя. Гледах по цяла нощ в тавана. Мислех, че кошмарите са си отишли, но сега, след станалото с Нюкърк, се върнаха.
Дилан го погледна.
- Може би ме разбираш. Поне малко? Заради това, което стана с родителите ти?
Алек кимна, загледан в медала. Не знаеше какво да каже. Все още сънуваше кошмари, разбира се. Но смъртта на родителите му се бе случила далеч от него, в Сараево, не пред очите му. Дори кошмарите му не можеха да се сравняват с това, което бе преживял Дилан.
След това си спомни ужасния миг, когато оръдието на Тесла бе метнало гръм по тях и ужасът, който бе изпитал от възможността „Левиатан“ да пламне.
- Мисля, че си много смело момче, щом служиш на този кораб.
- А може би съм луд - очите на момчето блестяха на отблясъците от светлината на лампата, подаващи се изпод якето на Алек.
- Мислиш ли, че съм полудял? Че се опитвам да изгоря като него?
- Не бъди глупав - отвърна Алек. - Ти почиташ паметта на баща си. Разбира се, че ще искаш да си на този кораб. Ако не бях...
Той замлъкна.
- Ако нещата бяха различни, щях да поискам да остана тук.
- Така ли?
- Знам, че звучи глупаво. Но през последните няколко дни чувствам, че нещо в мен се променя. Всичко, което съм знаел, се оказа погрешно. Чувствам се, все едно съм влюбен...
Тялото на Дилан се напрегна.
- Знам, че звучи глупаво - бързо каза Алек, - даже нелепо.
- Какво обаче казваше... ? Че нещата, ако бяха различни, ти си щял...? Ако аз бях... или... - Дилан изпъшка -Просто кажи какво искаше да кажеш!
Алек поклати глава.
- Може би не се изразявам правилно. Чувствам се все едно съм влюбен в този кораб.
- Влюбен си? - бавно каза Дилан - В „Левиатан“?
- Чувствам, че мястото ми е тук - сви рамене Алек, - че съм роден да бъда тук.
Дилан се засмя дрезгаво, след което прибра медала в джоба си.
- Вие, Машинистите, - промърмори той - сте напълно изкукуригали.
Алек отдръпна ръка от раменете на момчето и се намръщи. Дилан винаги бе казвал, че създанията на борда на кораба се подкрепят едно друго, че са част от нещо цяло. Трябваше да може да го разбере.
- Дилан, знаеш ли, че винаги съм бил сам. Никога не съм имал съученици. Само учители.
- Това е, защото си проклет принц.
- Не съм дори и това, заради кръвта на мама. Никога не съм общувал с обикновени хора, а останалите ми роднини искаха да изчезна. Но тук, на този кораб...
Алек сплете пръсти в търсене на правилните думи.
- Тук се чувстваш част от отбор - довърши Дилан, -чувстваш, че това, което правиш, има значение.
- Да - усмихна се Алек, - знаех, че ще ме разбереш.
- Разбира се - сви рамене Дилан, - но помислих, че ще кажеш нещо друго. Аз обаче се чувствам по същия начин на кораба.
- Ти обаче не си враг на хората тук - въздъхна Алек, - не ти се налага да криеш кой си. Нещата при теб са много по-прости.
- Не са толкова прости, колкото си мислиш - тъжно се засмя момчето.
- Не казах, че ти си прост, Дилан. Имах предвид, че не ти се налага да пазиш тайни. Никой не би се опитал да те изхвърли от кораба и да те хвърли в окови.