- Курсанти Шарп и Нюкърк! - долетя глас от коридора -Трябва да кажа, че и двамата изглеждате великолепно.
Дерин се обърна и се поклони на изследователката. Чувстваше се странно в униформата си. Досега я бе носила само веднъж, по време на клетвата си. Шивачът, който й я бе направил в Париж, вероятно се чудеше защо глупавото момиче се бе тревожило толкова за някакъв си маскен бал.
Сега, месец по-късно, красивият жакет се опъваше около новопридобитите мускули на раменете й. Ризата й изглеждаше тясна като яка на викарий.
- Ако трябва да съм честен, госпожо, се чувствам като пингвин - отвърна Нюкърк, докато наместваше копринената си вратовръзка.
- Може би - отвърна д-р Барлоу, - но ще трябва да изглеждате добре за пред посланик Малет.
Дерин се обърна към прозореца и въздъхна. Складовете бяха празни и те имаха само двайсет и четири часа, преди да заредят наново запасите на целия кораб. Струваше и се глупаво да водят някакви дипломати на Капалъ Чарши, особено предвид факта, че трябваше да се обличат официално. Самата д-р Барлоу бе в ездитна униформа, все едно е херцогиня на лов за лисици.
- Смятате ли, че ще намерим осолено говеждо в Константинопол? - попита Нюкърк обнадеждено.
- Ис-тан-бул - каза д-р Барлоу, като потропваше с камшика си за езда по ботуша за всяка сричка. -Запомнете, че трябва да наричаме града така. Иначе ще обидим местните.
- Истанбул? - намръщи се Нюкърк - Но на всички карти пише „Константинопол“.
- На нашите карти - каза изследователката. - Използваме това име в знак на уважение към Константин, императорът-християнин, основал града. Местните обаче го наричат Истанбул от 1453 година насам.
- Сменили са името преди четиристотин и няколко години? - Дерин извърна поглед от прозореца - Може би е време да поправим проклетите си карти.
- Мъдри думи, господин Шари - съгласи се д-р Барлоу, след което тихо добави. - Чудя се дали германците вече не са оправили своите.
„Левиатан“ кацна на едно прашно, широко около километър и половина летище в западната част на града.
В центъра му имаше мачта за закотвяне, която напомняше на фар, издигащ се в морето от тревата. Не изглеждаше по-различна от мачтата у дома в Уърмуд Скръбс. Дерин предположи, че всички въздушни кораби имаха нужда от защита срещу ветровете, все едно дали са Дарвинистки или Машинистки. Дузините мъже наоколо, които вадеха въжетата за кацане, знаеха какво правят. Фесовете им изглеждаха яркочервени на фона на тревата.
- Господин Ригби каза, че са научили занаята си докато са връзвали немските кораби - каза Нюкърк - и добави, че трябва да изучим техниката им.
- За тази цел трябваше да сме по-близо - каза Дерин. На нея й се искаше да е долу и да помага или поне да работи с хамалите горе. Д-р Барлоу обаче бе предупредила курсантите да не мачкат униформите си.
Двигателите над тях пулсираха и обърнаха кораба по посока на вятъра. Дори Алек и Машинистите му имаха по-важна работа от нейната.
След десет минути „Левиатан“ бе овързан с дузина въжета. Всяко от тях се държеше от десет мъже, а носът на звяра се притисна до мачтата. Покриха огромните му очи, за да не се плаши.
- Доста нависоко ни оставиха - намръщи се Дерин. - Все още сме на петнайсет метра от земята.
- Всичко върви по план, господин Шари - каза д-р Барлоу и посочи с камшика си към далечината.
Дерин погледна нагоре и устата й увисна.
- Не знаех, че Машинистите имат слонища! - извика Нюкърк.
- Това не е живо същество - каза Дерин. - Това е проклет самоход.
Машината стъпваше на огромни крака, а бивните й се люлееха напред и назад с всяко движение. Четирима пилоти в сини униформи стояха на седла, които излизаха отстрани на всеки крак на машината. Те контролираха движенията им. Механичен хобот, разделен на дузина метални сегменти, бавно се протягаше напред, а след това се прибираше назад, като опашката на спяща котка.
- Това чудо е високо петнайсет метра - каза Нюкърк - и е дори по-голямо от истинско слонище.
Полираната повърхност на машината грейна на светлината на слънцето, когато излезе от дърветата. Платформата на гърба й бе покрита от слънчобран във формата на ястребово гнездо. Няколко души в официална униформа стояха на платформата, докато пети пилот управляваше хобота. Огромните метални уши на слонището бавно се вееха и развяваха брилянтните драперии, конто висяха от двете му страни.