- Германци! - разтревожено каза Нюкърк.
- Не, османски войници са - каза репортерът, - но ги погледнете. Някога имаха пъстри униформи, а сега полевият маршал ги е облякъл в сиво като истински
Машинисти.
- Кой е той? - попита Дерин.
- Маршал Лиман фон Зандерс. Германец е. Добър приятел на кайзера. Османците му повериха командването на войските си в Истанбул. Вашите приятели дипломати вдигнаха врява обаче и той отстъпи.
Малоун комично затропа по седлото.
- Но не и преди да ги научи да маршируват като германци!
Дерин погледна към Нюкърк. Този тип бе пълно куку.
- Османците са поставили германец начело на проклетата сн армия?
- Може би им е омръзнало да ги бъзикат - сви рамене Малоун. - Някога британците и французите командваха парада тук, но вече не. Предполагам сте чули за „Осман“?
- Корабът, който лорд Чърчил зае - кимна бавно Дерин.
- Заел, значи! - засмя се Малоун и написа нещо в тефтера си - Ще използвам това.
Дерин промърмори нещо под носа си, проклинайки се, че е такава Dummkopf
- Значи са писали за това в новините?
- Дали са писали? Това е темата, която всички в Истанбул обсъждат! Султанът е пред фалит, а този дреднаут бе купен с пари, взети от народа. Бабичките трябваше да предадат бижутата сп, за да платят новите данъци. Дори децата дадоха Каквото могат. Всички в империята притежават част от този кораб! Или поне притежаваха, докато вашият лорд Чърчил не го открадна.
Усмивката на мъжа бе маниакална, а жабата изглеждаше готова да запомни всяка нейна дума.
- Предполагам са малко ядосани? - прочисти гърлото си Дерин.
Малоун кимна към портите на летището пред тях, след което облиза върха на химикалката си.
- Скоро сами ще видите.
Пред вратите имаше широк булевард, който влизаше навътре в града. Машината продължи по пътя си, а улиците около тях се напълниха с народ. Сградите стигаха височината на слонското седло, а хора с каручки минаваха покрай прозорци, от които висяха килими и различни съдове. Всичко бе украсено със странни шахматни карти, които объркаха Дерин.
Тротоарите бяха пълни с щандове, на които се продаваха ядки, сушени плодове или меса, въртящи се на шишове. Различни подправки лежаха на ръждивочервени купчинки или се подаваха яркозелени от полуотворени чували. Въздухът бе изпълнен с екзотични аромати, които имаха по-силна миризма дори от двигателите. Бяха толкова тежки, че тя усети вкуса на подправките в устата си, все едно бе в оранжерия.
Дерин скоро разбра и за какво служи хобота. Докато самоходът си проправяше път през тълпата, хоботът се люлееше наляво-надясно и избутваше пешеходците от пътя на слонището. Пръстите на пилота в седлото танцуваха по контролните клавиши - той избутваше каруците настрана и дори спаси една детска играчка от участта да бъде стъпкана от краката на машината.
Други самоходи теглеха фургони по улиците. Повечето изглеждаха като камили или магарета, а един имаше формата на рогато създание, което Еди Малоун нарече воден бивол. Метален скарабей, голям колкото автобус, разхождаше пътници сред тълпата.
По една тясна уличка Дерин видя два самохода, конструирани така, че да приличат на хора. Те бяха високи почти колкото „Неустрашим“ и имаха тантурести крака, дълги ръце и лица без уста, очи или нос. Бяха украсени с раирани дрехи и странни символи. Ръцете им бяха с дълги пръсти, но не носеха оръжия.
- Това военни машини ли са? - попита Дерин репортера.
- Не. Това се железни големи. Пазят еврейските квартали.
Малоун махна с ръка към тълпата.
- Повечето от османците са турци, но Истанбул е град на много народности. Освен евреи има още гърци, арменци, венецианци, араби, кюрди и власи.
- Невероятно - каза Нюкърк. - За пръв път чувам за половината от тези народности.
Мъжът се усмихна и записа нещо в тефтера си.
- Всички те имат свои собствени бойни машини, които пазят реда.
- Мирът тук изглежда доста крехък - промърмори Дерин, докато гледаше улиците под себе си. Хората тук се обличаха по най-различни начини - с фесове с пискюли, пустинни шалвари, бурки за жените. Някои мъже пък носеха жакети, като лондончани. Всички обаче изглеждаха като да се разбират - може би заради неумолимите погледи на железните големи.
- Какво е това? - попита Нюкърк и посочи нещо пред себе си.
На около половин километър пред слона улицата изглеждаше като алена кипяща река, която ги приближава.
Малоун отново близна химикалката си.
- Комитетът по посрещането.
Дерин застана в предната част на седлото и скри очи от слънцето. Различи група мъже с червени фесове, вдигнали юмруци във въздуха. Разговорът на френски зад нея рязко заглъхна.