- Хитро, д-р Барлоу - промърмори тя и кихна, след което се протегна и взе най-голямата и червена торба с подправки.
Хоботът я залюля обратно назад към германеца, управляващ предния десен крак на машинарията. Видя студеното изражение на приближаващия мъж, който вдигна ножа в ръката си.
- Опитай това за вечеря, боклук такъв! - извика тя и метна торбата право към него.
Ускорението на хобота удвои силата на удара й. Торбата с подправки удари германеца като гюлле и експлодира в гърдите му, като го обгърна в тъмночервен облак. Подправките полетяха във всички посоки, а някои от тях се върнаха обратно към Дерин.
Сякаш огнени пръсти затвориха очите й. Тя отвори уста да си поеме въздух и се почувства все едно е пила гореща магма. Имаше чувството, че има въглени в дробовете си, а ръцете й се изплъзнаха от хобота.
Приземи се меко - пилотът на седлото бе свалил хобота ниско. Започна да кашля в опит да изкара подправките от дробовете си.
Най-накрая отвори измъчените си очи.
Металният слон стоеше неподвижен. И двата му предни крака се бяха изкривили, все едно огромната машина й се кланяше. Не можеше да се движи само със задните си крака. Дерин видя как нещо синьо профучава в тълпата. Последните двама похитители бягаха. Германецът, който бе поляла с подправки, обаче стоеше в облак червен прах и не можеше да спре да кашля и плюе.
Докато се изправяше, Дерин погледна надолу към себе си.
- Проклятие! - извика тя, след което кихна. Хубавата й униформа бе станала на нищо. Загубата на курсантските й дрехи обаче не можеше да се сравнява със следите от унищожение по протежението на улицата - обърнати каруци и фургони, самоход във формата на магаренце, който бе смачкан като метална буболечка.
Събралата се тълпа бе притихнала. Всички бяха смаяни от това, което побеснелият слон бе направил.
От корема на машинарията се спусна стълба. Двама от асистентите на посланика хванаха отровения от подправките германец, докато Малоун и Нюкърк изтичаха през тълпата към нея.
- Добре ли сте, г-н Шари? - извика Нюкърк.
- Мисля, че да - отвърна Дерин, докато фотоапаратът на Малоун изщрака с поредната си светкавица, заслепявайки я отново.
- По-добре да се качваме обратно на борда - предложи Нюкърк. - Тези хора могат да се ядосат отново.
- Но някой може да е ранен - Дерин премигна няколко пъти, загледана в улицата. Нямаше ли тела сред строшеното дърво и счупени прозорци.
- Да, може. Точно затова трябва да побързаме! Трябва да намерим пилотите си и да тръгнем отново, преди играта да загрубее!
- Тя вече е загрубяла - отвърна Еди Малоун, докато подаваше шепа захарни бучки на светулката си, след което насочи фотоапарата към опустошената улица.
Без да спира да мига от червените подправки, Дерин последва Нюкърк обратно на борда на „Неустрашим“. Запита се колко ли хора бяха видели похитителите, качили се на борда на около стотина метра зад тях. Дали щяха да разберат, че британският екипаж не носи вина за тази катастрофа?
Но дори и хората да бяха видели какво се е случило, вестниците щяха да го отразят както им е угодно. Особено тези, купени от германците.
- Видяхте какво стана, нали сър? - попита тя Еди Малоун
- Похитителите са виновни за това! Не нашите хора!
- Не се безпокой, видях ги - каза репортерът, - а в „Ню Йорк Свят“ публикуваме само истината.
- Да - въздъхна Дерин, докато се качваше по мостчето, -но в Ню Йорк.
Тълпата зад тях започваше да бучи. Хората се съвземаха от шока.
Дали някой в Истанбул щеше да повярва на думите им?
Алек чакаше в машинното отделение и се чудеше кога най-сетне ще дойде сигналът.
Откопча още едно копче от якето си. Тази нощ д-р Барлоу бе затоплила стаята като фурна. Изглеждаше, сякаш нарочно носи още печки, когато Алек наглежда яйцата, за да го дразни.
Поне нямаше да се налага да търпи това повече. Вече чуваше далечното боботене на двигателя, който се мъчеше да запали в дясното отделение. Клоп, Хофман и Бауер бяха там и се правеха, че работят по него. При целия този шум, никой нямаше да се изненада, ако Алек им отидеше на помощ.
След катастрофалното начало на мисията на д-р Барлоу днес, планът за бягство бе претърпял промяна. Алек бе видял безславното завръщане на механичния слон без никакви запаси и червен прах по тялото му. Слуховете, разпространили се из кораба, гласяха, че самоходът е била нападнат, при което дузини цивилни са били ранени.
След по-малко от час на портите на летището се бе събрала гневна тълпа, която се канеше да атакува „Левиатан“.