Сега на всички шлюзове имаше охрана, а около гондолата се бе събрал кръг османски войници. Нямаше да могат да се измъкнат през товарния отсек. Не и тази нощ.
От мястото си горе при отсека с двигателите обаче Клоп бе докладвал, че никой не охранява кулата за закотвяне. Тя бе свързана с въздушния звяр чрез прост кабел, който висеше на около осем метра от въздуха. Ако петимата успееха да минат по него и да слязат долу, може би щяха да могат да избягат в тъмнината.
Алек продължи да слуша кашлянето на двигателя в очакване на сигнала. Сега, след като капитанът го считаше за военнопленник, той бе готов с радост да остави въздушния кораб зад себе си. Бе глупак, задето си бе позволил да се привърже към него. Волгер бе прав. Да се прави, че това летящо грозилище му е дом, щеше да му донесе само нещастия.
В някой друг свят Дилан можеше да му стане добър приятел. Не и в този, обаче.
И тогава долетя сигналът - пет отчетливи изкашляния на двигателя. Сигналът означаваше, че Бауер и Хофман са се справили с Дарвинисткия екипаж в отсека. Волгер щеше да е тръгнал към приемната зала.
Наистина щяха да избягат. Тази нощ.
Алек намести яйцата за последно. Вдигна най-новия нагревател и го разклати, след което го насочи към сеното. Загадъчният товар на д-р Барлоу щеше да оцелее до сутринта. Вероятно. Така или иначе, това вече не бе негова грижа.
Алек забеляза старо петно масло на кутията с яйцата и прокара пръст по него. След което омаца бузите си, така, че да изглежда все едно е работил в отсека с двигателите. Ако някой го видеше, щеше да предположи, че Дилан е при яйцата, а Алек носи части на инженерите.
Той се изправи и повдигна кутията с инструменти. Тя обаче бе пълна с резервни дрехи и безжичния комплект от Бурехода. Той бе тежък, но веднъж щом стигнеше пустошта с хората си, радиото можеше да се окаже единственият им контакт с външния свят.
Алек въздъхна. По време на престоя си на борда на „Левиатан“, почти бе забравил колко самотно занимание е да бягаш и да се криеш.
Вратата се отвори с тихо скърцане и той излезе в коридора, заслушан в звуците, издавани от кораба. Чу тихо потропване. Дали някой не идваше към него?
Прокле тихо. Това вероятно бе Дилан. Сигурно искаше да си поговорят за последно. Не искаше да вижда момчето. Нова среща с него щеше само да направи раздялата му с „Левиатан“ по-трудна, а и той трябваше да върви към отсека с двигателите.
Звукът обаче идваше зад него.
Обърна се.
Едното от яйцата, осветено в розово от светлината на нагревателите, помръдваше. Алек видя как на върха му се появява пукнатина. Малки парченца от черупката започнаха да падат и да се хлъзгат по гладката повърхност. Малко по малко дупката стана по-голяма.
Алек бе замръзнал на вратата, поставил ръка на дръжката й. Трябваше да върви, да остави тези безбожни създания зад гърба си. Бе прекарал прекалено много нощи в грижа за тези яйца и му бе интересно да види какво ще се излюпи от тях.
След няколко секунди щеше да го направи.
Алек бавно затвори вратата.
Странното бе, че се бе излюпило средното яйце - това, което според д-р Барлоу бе болно. Нещо се мъчеше да излезе от дупката в него. Приличаше на нокът - или може би бе лапичка? По него имаше бледа козина, а не пера. Мъничък черен нос се показа навън и подуши въздуха.
Алек се запита дали съществото не е опасно. Разбира се, то бе още бебе, а и той имаше нож. Въпреки това остана до вратата.
За всеки случай.
Зверчето се показа бавно, хванало се за ръба на кутията с четири мънички четирипръсти ръчички. Козинката му бе влажна, а огромните му очи премигнаха на светлината от нагревателите. Огледа се наоколо и потрепера, докато се мъчеше да се измъкне от счупеното яйце.
Съществото, колкото и невероятно да звучеше това, изглеждаше сладко. Кожата му бе сякаш в повече за такова мъничко телце и се бе нагънала като на старец. Напомни на Алек за безкосместата котка на леля му, която се развъждаше специално заради странния сп вид.
Зверчето го погледна и проплака тихичко.
- Сигурно си гладно - тихо каза Алек. Но нямаше никаква представа с какво се храни това създание. Изглеждаше сигурно, че не яде хора. Бе твърде мъничко за това и твърде... симпатично, въпреки набръчканата си кожа. Големите му очи изглеждаха тъмни и тъжни.
Алек установи, че му се иска да гушне животинчето и да го успокои.
Създанието протегна малката си ръчичка.
Алек остави кутията за инструменти на земята и го приближи. Когато му подаде ръката си, създанието докосна върха на пръстите му и ги стисна един по един. След това се приведе напред и едва не падна от ръба на кутията. Алек го хвана съвсем навреме. Телцето му бе топло дори на фона на загрятата стая. Късата му козинка бе мека като палтото от чинчила, което майка му винаги носеше през зимата. Когато Алек го приближи към себе си, животинчето започна да гука. Големите му очи премигнаха, след което срещнаха неговите. Тънките му ръчички прегърнаха китката му.