- Точно преди да напусна едно от яйцата на д-р Барлоу се излюпи. От него излезе някакво зверче. Когато се опитах да избягам, то започна да плаче като малко бебе. Уплаших се да не събуди целия кораб!
- Значи е трябвало да го удушите - кимна Волгер. -Наистина неприятно. Те обаче няма да намерят тялото до сутринта, а дотогава ние ще сме избягали.
Алек премигна.
- Отървахте се от него, нали Алек?
- Всъщност това дори не ми хрумна - съществото под якето му се размърда и Алек направи гримаса.
- Какво, по дяволите, има под палтото ви? - изсъска Волгер и постави ръка върху дръжката на сабята си.
- Уверявам ви, че нямам идея - прокашля се Алек, - но е много добричко, стига да не се опиташ да го изоставиш.
- Взел сте го със себе си? - Волгер приближи - В случай, че не сте забелязали, Ваше величество, в момента се опитваме да избягаме от Дарвинистите. Ще ви помоля да изхвърлите дяволията, която сте помъкнал със себе си?
- Няма да го направя, графе - отвърна Алек и стигна напречните въжета. - Най-малкото защото животинчето ще вдигне шум, докато пада.
Волгер простена и отпусна юмруци.
- Добре тогава. В случай, че се стигне до битка, поне ще имаме заложник.
Алек кимна и разкопча якето си. Съществото подаде главичката си навън.
Волгер се извърна и потрепера.
- Само нека пази тишина, че лично ще го накарам да млъкне веднъж и завинаги. След вас, Ваше височество.
Алек тръгна към носа. Останалите го последваха без да продумат. Започнаха да се катерят по напречните въжета, докато не застанаха над кръста на въздушния звяр. Въжетата увиснаха под тежестта на петимата мъже и техния багаж. Напредваха бавно, а на лицето на бедния стар Клоп бе изписан абсолютен ужас, но поне никой по гърба на кита не можеше да ги види.
Когато новороденото зверче се размърда, Алек отвори якето си. То излезе навън и се покатери на рамото му, присвило очи заради нощния бриз.
- Само внимавай - прошепна му той - и пази тишина.
Животинчето го погледна отегчено, все едно Алек му казваше нещо самоочевидно.
Скоро флашетните прилепи се появиха навсякъде. Носът на кораба бе покрит с тях - маса от малки тъмни сенки, които тихо писукаха. Дилан бе обяснил на Алек, че звуците образуват ехо, което позволява на създанията да виждат в тъмното. Но освен това имаха очи и хиляда чифта от тях погледнаха очаквателно към Алек.
Независимо от това колко внимателно напредваше, прилепите пърхаха около него. Все едно се опитваше да се промъкне през ято гълъби.
- Защо ни следят толкова изкъсо? - попита Клоп.
- Мислят, че сме тук, за да ги нахраним - каза Алек. -Дилан винаги ги храни нощем.
- Искате да кажете, че са гладни? - попита Клоп. Лицето му лъщеше от пот на лунната светлина.
- Не се безпокойте. Те ядат смокини - каза Алек, като нарочно не спомена металните шипове.
- Радвам се да го чуя... - започна Клоп, но един прилеп изскочи право пред лицето му. Ботушите му се хлъзнаха по напречните въжета.
Клоп спря падането си след секунда. Ръцете му стискаха въжетата така, че кокалчетата му побеляха. Огромното му тяло се залюля по мембраната на въздушния кораб и я изду във всички посоки. Прилепите около тях хвръкнаха и запищяха във въздуха.
Алек хвана Клоп за китката, докато човекът се мъчеше да се намести по въжетата. След миг бе в безопасност, но врявата се разнасяше като кръгове от камък, хвърлен във вода. Прилепите летяха навсякъде.
„Май сме дотук“, помисли си Алек.
Създанието на рамото му се изправи, а ноктите му се забиха болезнено в рамото на Алек. Тихо крякане излезе от устата му - същият звук, който допреди малко надаваха и прилепите.
- Накарайте това чудо да млъкне! - изсъска Волгер, но Алек му даде знак да мълчи.
Прилепите около него притихнаха. Писъците им престанаха, а килимът тъмни сенки се намести отново по кожата на въздушния кораб.
Съществото притихна и погледна Алек с големите си очи. Той отвърна на погледа му. Съществото бе накарало прилепите да замълчат!
Може би случайно... може би имитираше звука им подобно на вестоносните гущери. Създанието обаче не бе тренирано или обучено. Дали и другите Дарвинистки
създания не реагираха по инстинкт?
- Да продължаваме - прошепна Волгер и Алек го послуша.
Кулата за закотвяне се издигаше в празното пространство пред тях, но Алек установи, че гледа надолу. В мъгливия мрак земята изглеждаше, все едно е на хиляда километра под тях.
- Това въже достатъчно здраво ли е? - попита той Хофман.
Мъжът коленичи до тънкия кабел, който ги свързваше с кулата, може би на около трийсет метра. Изглеждаше твърде тънко, за да издържи тежестта на човек, макар че Дарвинистките материи винаги бяха по-здрави, отколкото изглеждат.