- От това, което виждам, всички тежки кабели са вързани към гондолата под нас. Но за това трябва да има някаква причина. Въжето би било безполезно, ако не може да издържи тежестта на човек.
- Предполагам - отвърна Алек. Можеше да се сети и за други създания, за които въжето да е направено. Вестоносни гущери или артилерийски ястреби, които да си правят гнездо на него.
Хофман свали един ремък от рамото си.
- Това въже ще издържи двама от нас с багажа ни. Трябва да изпратим някой, който да го върже за другата страна.
- Нека бъда аз - предложи Алек.
- Не и с вашето нараняване - възрази Клоп.
- Аз съм най-лек - настоя Алек и протегна ръка. - Дайте ми въжето.
Клоп погледна към Волгер, който кимна и каза.
- Вържете това около кръста му, така че да не се убие. Алек повдигна вежда, изненадан от това, че Волгер го
оставя да мине пръв.
Графът разчете погледа му и се усмихна.
- Ако въжето се скъса, всички оставаме тук. Няма значение кой минава пръв. Вие наистина сте най-лек.
- Нима съм намерил правилната стратегия? Не бях ли глупав?
Дори спрелият часовник е верен два пъти в денонощието.
Алек не отвърна, но съществото на рамото му се наежи, все едно усещаше раздразнението му
Клоп се засмя и върза по-здравото въже около кръста на Алек. След като свършиха с това, единият му край бе хванат от Бауер, Хофман и Клоп, които се наредиха като на играта „дядо вади ряпа“.
- Хайде сега по-бързичко - каза Волгер.
Алек кимна и тръгна надолу по главата на летящия кит. Останалите развиваха въжето бавно. Алек се почувства като на десет. Тогава баща му бе позволявал да се надвесва над парапетите на замъка, като не изпускаше колана му.
Тогава обаче се бе чувствал много по-сигурен.
- Надявам се, че не се страхуваш от височини - обърна се той към зверчето.
Новоизлюпеното само го погледна и премигна.
- Добре тогава - каза Алек и увисна над празното пространство, за миг само на ръце, но после вдигна крака и обхвана въжето и с тях. Съществото заби нокти в рамото му, но не издаде нито звук.
Да стоиш с лице нагоре си имаше и предимство - така Алек не виждаше тъмната земя под себе си, а само собствените си ръце и звездите над него. Той се изтегли надалеч от кораба, като местеше внимателно ръцете сп, опрял задната част на коленете си в кабела.
На половината път над бездната Алек вече се бе задъхал. Раненото му ребро започна да пулсира, а ръцете му вече бяха безчувствени. Нощният въздух накара потта да изстине върху челото му. Докато се отдалечаваше от кораба, въжето, висящо от кръста му, стана по-дълго и по-тежко.
Представи сп как кабелът се къса плп как пръстите му се изплъзват. Щеше да падне, но въжето щеше да го задържи. Така обаче щеше да се удари в носа на кита - може би достатъчно силно, че да го събуди и ядоса.
Мачтата приближаваше, но кабелът в ръцете му започна леко да се издига, което правеше катеренето още по-трудно. Създанието започна тихо да стене, като имитираше вятъра, фучащ в основите на кулата.
Алек стисна зъби и мина през последните няколко метра, като пренебрегна протестиращите си мускули. За пръв път благодари на Волгер за тежките фехтовални уроци.
Най-накрая металната подпора бе на ръка разстояние. Алек се хвана за нея и увисна за миг, отворил уста да си поеме въздух. След това се изтегли върху хладната стомана на кулата.
С треперещи пръсти разви дебелото въже от кръста си и го закачи за подпората. Сега, след като бе опънато по целия път до кораба, се усещаше сякаш тежи тон. Как го бе пренесъл на толкова далеч?
Алек се отпусна по гръб, загледан в начина, по който другите пресичаха, разделяйки багажа от инструменти и оръжия. Бе му странно да види „Левиатан“ отпред. Накара го да се почувства незначителен, като миниатюрно създание, което всеки момент ще бъде глътнато от кита.
Но мракът зад кораба бе още по-голям. Той бе осеян с огньовете на протестиращите пред портата на летището, а отвъд тях, и от светлините на града.
- Константинопол - тихо каза той.
- Мхм - съгласи се създанието. - Константинопол.
Слизането надолу по кулата беше лесно. Метални стълби минаваха като спирала около центъра й. Благодарение на тях петимата успяха да слязат бързо.
А може би вече бяха шестима. Алек усещаше тежестта на зверчето на рамото си по различен начин. Думата, която то бе проговорило, някакси го бе направила по-тежко, все едно странностите му имаха свое тегло.