Когато Бауер и Алек стигнаха оградата, Бауер извади ножиците и започна да работи. Той защрака по мрежата от тел и бавно започна да им проправя път за бягство.
Лаят на зверовете зад тях обаче се усилваше с всяка изминала секунда.
Бауер бе свършил половината работа, когато останалите го настигнаха.
- Гората натам е гъста - каза Волгер и посочи към тъмната маса зад оградата. - Вървете на запад докато имате сила, а след това намерете скривалище.
- Ами вие? - попита Алек.
- С Хофман ще ги задържим доколкото е възможно.
- Ще ги задържите? - попита Алек - С гаечни ключове и сабя за фехтовка? Не можете да се борите с тези зверове!
- Но можем да ги забавим. Веднъж щом Дарвинистите разберат, че са хванали инженер и преводач, могат да решат, че не си струва да гонят останалите, особено на османска територия.
- Измислили сме го, млади господарю - каза задъханият
Клоп. - Това бе част от плана!
- Какъв план? - извика Алек. Никой не му отговори.
- Защо не ми казахте?
- Простете, Ваше височество - изтегли сабята си Волгер, - но напоследък не пазите добре тайните ни.
- Да те вземат дяволите, Волгер! Да не се правиш на мъченик?
- Ако не бяха толкова плътно зад нас, щях да избягам с вас. Някой обаче трябва да ги удържи. С Хофман можем да подкараме кораба, стига да се държат любезно.
- Не мога да... - преглътна Алек.
- Готово е, сър - каза Бауер.
- Вървете, тогава - каза Волгер и подаде чантата си на Клоп, който мина през процепа. Сенките на кучетата и техните господари ги приближиха. Бяха станали огромни от светлината на прожекторите.
- Волгер! - стисна юмруци Алек - Няма да се справя без вас! Без който и да е от вас!
- Но ще трябва - Волгер вдигна сабята си за поздрав. -
Сбогом, Алек. Накарайте баща си да се гордее с вас.
„Но баща ми е мъртъв. За разлика от вас.“
- Хайде, сър - хвана го за ръката Клоп. Алек се опита да се отскубне, но мъжът бе по-голям и по-силен. Алек бе завлечен през процепа в оградата. Бодливата тел разкъса якето му, а създанието на рамото му се присви и зави като шесткрака хрътка.
След миг потънаха в тъмнината на дърветата. Алек чуваше пъшкането на Клоп пред тях. Ефрейтор Бауер продължаваше да го тегли, докато в същото време нареждаше извинения. Звуците от битката заглъхнаха, а светлината на фаровете не можеше да проникне в гъсталака. Воят на кучетата бе приглушен, а дебелите клони принудиха ястребите да се издигнат нависоко. Тримата навлязоха още по-навътре в гората. Всичко потъна в мрак, а Алек вече бе заслепен от прожектора. Зад тях звуците от битката внезапно замлъкнаха.
Волгер вероятно вече преговаряше, предлагайки себе си и Хофман в замяна за свободата на останалите.
Дарвинистите нямаха избор. Продължаването на битката можеше да отнеме живота на последните им инженер и преводач.
Алек забави ход. Планът на граф Волгер бе проработил перфектно.
- Моля ви, сър - стисна го по-силно Бауер, - не можем да се върнем.
- Разбира се, че не - Алек се освободи и спря. - Няма обаче нужда да бързаме, освен ако не искаме да докараме бедния стар Клоп до инфаркт.
Клоп не възрази. Той спря на едно място и подпря ръце на коленете си, мъчейки се да си поеме въздух. Алек погледна назад, за да види дали някой не ги преследва. Нищо. Дори птиците се бяха отказали.
Най-после бе свободен.
Никога обаче не се бе чувствал по-самотен.
Принц Александър знаеше какво щеше да каже баща му Бе време да поеме командването.
- Изпуснахме ли нещо?
- Радиото, инструментите, златното кюлче... - бързо преброи торбите Бауер - всичко е при нас, сър.
- Златото... - каза Алек. Запита се колко ли ги бе забавило богатството на баща му. Бе готов да го замени за няколкото минути, които щяха да позволят на Волгер да остане с тях. Сега обаче не бе време за самосъжаление. Станалото - станало.
- Да не забравя това - добави Клоп и извади един пергаментов свитък от якето си. Той бе означен с восъчния печат на папата.
- Волгер каза, че от тук нататък вие трябва да го носите.
Алек погледна към предмета. Това бе писмото на папата,
което обявяваше Алек за наследник на титлите и имотите на баща си, независимо от желанието на неговия прачичо, императора. Някой можеше да каже, че писмото правеше Алек наследник на трона на Австро-Унгария. Затова го преследваха германците.
Защото някой ден може би щеше да има силата да спре тази война.
Докато взимаше писмото, Алек осъзна, че досега винаги бе разчитал на Волгер да го пази. Но сега трябваше той да поеме отговорността за съдбата си.