- Бегемот не е име, младежо, а вид. Създанието е нещо съвсем ново. И понеже е военна тайна е редно да спрем да го обсъждаме.
Д-р Барлоу посочи със слънчобрана си към небето.
- Вярвам, че това е корабът ни.
Дерин закри очи от силното слънце и видя странен летящ съд, който приближаваше към тях.
- Доста е... забележителен, не мислите ли, госпожо?
- Разбира се. Гостите на султана се очаква да пристигат с класа.
Машинисткият кораб не бе и на четвъртина дълъг колкото „Левиатан“, но бе по-шарен от сватбена торта. Пискюли се вееха от балона му, а гондолата му бе покрита с балдахин и коприна, все едно някой османски принц бе решил да полети на леглото си. Корабът се издигаше благодарение на дълъг и цилиндричен балон с няколко комина, които водеха към него. Всеки от тях го изпълваше с горещ въздух благодарение на пламтящ кюнец във формата на чудовищна глава. От дълги и извити ръце излизаха перки. Някои от ръцете сочеха нагоре, други надолу, а най-големите караха корабът да върви напред. Носът бе направен във формата на соколов клюн, а отстрани на гондолата се разтваряха криле, подобни на бръсначи.
Перките на кораба се въртяха, докато накрая той не кацна леко върху рядката трева на летището.
Когато от гондолата му се спусна малко мостче, д-р Барлоу затвори слънчобрана си и посочи към кутията с яйцето:
- Ако обичате, г-н Шари.
- Незаменим - изсумтя Дерин, докато вдигаше кутията.
Тя последва изследователката по мостчето, водеща към
открита платформа, оградена от ниски перила като горната палуба на платноход. Вятърът, образуван от перките, развя воала, който бе натъпкан в шапката на д-р Барлоу.
Екипажът бе съставен от тъмнокожи мъже, но те не носеха пустинните роби, които Дерин бе видяла върху африканците от слонското седло вчера. Вместо това те имаха копринени униформи и високи тюрбани в яркочервено и оранжево. Двама от тях взеха кутията с яйцето от Дерин и го закачиха за металните кнехтове на палубата.
Единият от мъжете носеше висока конусовидна шапка, а очите му бяха защитени от пилотски очила. Някакво механично зверче стоеше на рамото му. Приличаше на сова с огромните си очи и отворена уста. На гърдите му имаше миниатюрен цилиндър - игла, която драскаше по въртящата се повърхност.
Мъжът пристъпи напред и се поклони към д-р Барлоу.
- Мир вам, госпожо. Аз съм Кизлар ага. Добре дошли на борда.
Изследователката отговори на език, който Дерин не знаеше. Прозвуча й по-мек от немския. Мъжът се усмихна и повтори същата фраза, докато се покланяше на Дерин.
- Курсант Дилан Шарп - отвърна тя, докато се покланяше в отговор. - Приятно ми е да се запознаем, господин Ага.
- Кизлар ага не е име, господин Шарп - засмя се д-р Барлоу. - Това е титла. Той отговаря за охраната на двореца и съкровищницата и е най-важният човек в империята след султана и великия везир. Носи и най-важните съобщения.
вдигна ръка мъжът.
- И посрещам важните гости -
Комините избълваха пламъци и горещ въздух към комина. Въздухът осезаемо се затопли.
Носът на Дерин долови сладникавия мирис на горящ пропан. Тя потрепера и стисна челюсти, след което стисна перилата, докато корабът се издигаше към небето.
- Лошо ли ви е, г-н Шари? - попита Кизлар ага и се приближи към нея. - Въздушната болест е странно нещо за човек, пътувал на борда на кораб като „Левиатан“.
- Добре съм, сър - отговори Дерин сковано, - просто балоните малко ме изнервят.
- Уверявам ви - скръсти ръце мъжът, - че имперската яхта „Стамбул“ е съвсем безопасна и не отстъпва на вашия звяр.
- Сигурен съм в това, сър - отвърна Дерин, но ръцете й все още стискаха перилата. Комините отново блъвнаха пламък. Ревът им бе като на тигър.
- Вчера преживяхме нещо като битка - каза д-р Барлоу, докато поставяше хладна ръка върху бузата на Дерин, - а миналата нощ имахме и вдигната тревога. Господин Шари бе доста зает.
- А, да. Чух, че младотурците са ви досаждали - каза Кизлар ага. - Революционерите са навсякъде. Те обаче няма да ни безпокоят нито в двореца, нито в небето.
Корабът бе напуснал очертанията на летището и протестиращите пред портите изглеждаха дребни като мравки. Докато д-р Барлоу и Кизлар ага разговаряха, Дерин погледна надолу към града, като се мъчеше да не забелязва горещината около себе си. Скоро под тях се разкриха криволичещите сокаци на Истанбул, по които, през завесата дим, се виждаше как крачат самоходи. Крехки като пеперуди жиролети прелитаха покрай тях.
„Алек бе някъде долу“, помисли си тя. Освен ако не бе навлязъл в дивите земи на Империята, означени на картите само като планини и прашни поля по пътя към Далечния изток.