- Това казва и граф Волгер.
- Така ли? - д-р Барлоу потропа с пръсти по перилата -Колко интересно.
Проливите пред тях блестяха на обедното слънце, докато кораба минаваше над две огромни сгради от камък и мрамор - джамии, чиито куполи приличаха на огромни черупки, гледащи към небето. Минаретата им се издигаха като копия около тях. Площадът около сградите бе пълен с хора, обърнали лица към „Стамбул“, докато яхтата минаваше над тях.
Кизлар ага издаде заповеди и перките по дългите ръце се преместиха. Корабът започна да се спуска към нещо, което приличаше на парк, ограден от високи стени. Вътре имаше дузини ниски сгради, всички събрани плътно една до друга, с покрити пътеки и още куполи и минарета. Всичко изглеждаше като мъничък град, който е скрит зад стените от големия.
- В такъв случай няма да е зле да наглеждаме и граф Волгер - каза д-р Барлоу.
Дерин кимна и си спомни за предложението на графа да й разкаже повече за зверчето, ако тя му донасяше за новините от външния свят. Той определено нямаше да откаже размяна на информация.
- Ами да, той ми предложи да ме научи да се фехтувам.
- Ами научете се тогава - усмихна се изследователката.
„Стамбул“ се спусна зад стените на двореца и кацна в градина с размера на игрище за крикет. Кизлар ага стоеше на носа на кораба п закрещя заповеди на мъжете, направляващи перките, за да оправи настройките при кацането. Дерин скоро разбра защо - почти нямаше място за кацане. Корабът обаче застана точно на мястото, където петте пътеки се събираха и го направи с мекотата на целувка, все едно бе пищен павилион, допълващ украсата на градината. Листата на палмовите дървета около тях потрепераха от вятъра, предизвикван от перките.
Мостчето се спусна и Кизлар ага поведе Дерин, д-р Барлоу п двамата души от екипажа, конто носеха кутията с яйцето, към градината на султана. Стотина прозорци гледаха към тях. Всички те бяха покрити с метални решетки, конто блестяха като злато на слънчевата светлина. Дерин се запита дали има хора, които ги гледат през тесните процепи, дворяни и съветници или пък прочутия харем на султана. Всичко това изобщо не приличаше на Бъкингамския дворец в Лондон, където Дерин бе видяла смяната на караула на Кралската Лъвска Стража. Дворецът на османския владетел бе висок четири етажа и квадратен като кекс. Сградите обаче бяха ниски п обкръжени с колонади, чиито арки бяха украсени с чернобял мрамор, ярък като клавишите на пияно. Парни тръби, подобни на тези, по които минаваха вестоносните гущери в „Левиатан“, опасваха покритите с мозайка стени и бучаха от енергията в тях. На всяка врата имаше стражи - африканци в ярки копринени униформи, въоръжени с алебарди и ятагани.
Дерин се замисли какво би било да живееш в целия този спектакъл, създаден, за да смайва окото. Дали Алек бе израснал на такова място? Според нея да имаш милион слуги, които наблюдават всяко твое действие, бе влудяващо.
Всички стражи се покланяха дълбоко на Кизлар ага и изричаха същия поздрав, който по-рано бе казала д-р Барлоу.
- Това да не е здравей на турски? - прошепна Дерин, която се опасяваше, че ще трябва да научи фразата.
- На арабски. В този дворец се говори на много езици -отвърна д-р Барлоу и погледна към парните тръби.
- Да се надяваме, че немският не е един от тях.
Скоро стигнаха голяма мраморна сграда, която бе отдалечена от останалата част на двореца. Три ярки комина се издигаха към покрива й. Звукът на въртящи се механизми бучеше от тях.
Кизлар ага спря пред двойна каменна затворена врата.
- Навлизаме в тронната зала на султан Мехмед V, господаря на хоризонтите.
Той плесна три пъти с ръце и вратите се отвориха със звук, подобен на парен двигател. От вътре долетя миризма на изгорели въглища и машинно масло, прикрита с тамян.
След яркия слънчев ден тронната зала се видя мрачна на
Дерин. Тя едва виждаше какво има в нея, но успя да различи нещо като великан, който стоеше с кръстосани крака. Размерът му напомняше на железните големи, които бяха забелязали на улицата ден по-рано. Металната статуя бе облечена в огромна роба от черна коприна. През гърдите й, обсипани с медали, минаваше сребрист плат, а върху странната рогата глава почиваше червен фес.
Когато очите на Дерин привикнаха с мрака, Дерин забеляза, че пред статуята има човек. Той бе облечен със същите дрехи и седеше на копринения си диван в същата позиция - с кръстосани крака и ръце, почиващи на коленете.