- Да не се опитвате да ми кажете, че той може да размисли относно даровете на кайзера? - попита внимателно д-р Барлоу.
- Това - разпери ръце Кизлар ага - не мога да кажа, госпожо. Империята ни обаче вече бе въвлечена в две войни за последните десет години. Имахме си и кървава революция. Не всички от нас искат да се присъединят към лудостта в Европа.
- Моля се тогава да чуят гласа ви - кимна д-р Барлоу.
- Ще опитаме. Мир вам. II над всички нас - каза той, след което се обърна и застана на носа на въздушния кораб.
- Колко интересно - каза изследователката, когато той се отдалечи. - Може би все още има надежда за тази държава.
- Какво искаше да каже той? - попита Дерин.
- Може би е искал да даде добър съвет на султана си -сви рамене изследователката, - а може би нещо повече. Султани са били сменяни и за по-малко.
Дерин се обърна обратно към перилата и внезапно видя „Гьобен“ и „Бреслау“ закотвени под тях на Златния рог.
- Адмиралът не лъжеше - каза тя, когато видя алените османски знамена да се веят от мачтите на бойните кораби. - Явно са били скрити в Черно море.
- Трябваше да се сетя - каза д-р Барлоу. - Тези кораби бяха хванати в капан, вече ненужни на германците. Защо да не подкупят султана с тях?
- II като говорим за подкупи... - преглътна Дерин. Страх я беше да попита.
- Какво имахте предвид, като казахте, че ще подарите
„Левиатан“ на султана? Не сте полудяла, надявам се.
- Не бъдете досаден, г-н Шари - погледна я накриво д-р Барлоу. - Това бе само трик, с който да удължим престоя си тук. Което вие естествено знаехте, тъй като си изиграхте ролята перфектно. Още четири дни ще ни бъдат твърде полезни.
Дерин се намръщи. Беше си изиграла ролята ли? Та тя бе казала първото нещо, което й бе хрумнало.
- Но ако не смятате да дадете кораба на османците, какъв е смисълът да оставаме повече?
- Наистина ли - гласът на изследователката се втвърди отново. - Смятахте, че ще прекося половин Европа без да имам резервен план?
- И това ли е планът, госпожо? Да ядосате султана още повече с измамни обещания?
- Не - въздъхна изследователката, - но неговият гняв вече няма значение. Османската империя е паднала в ръцете на германците.
- Вярно - съгласи се Дерин, - но като споменахте за ръце, не съм убедена, че султанът искаше да счупи яйцето.
Д-р Барлоу погледна студено към Дерин.
- Да не искате да ми кажете, че трудът на живота ми е бил унищожен по погрешка?
- Не по погрешка, госпожо. Султанът обаче не сви юмрука си. Той просто посочи яйцето. Автоматонът сам смачка горкото зверче!
Д-р Барлоу замлъкна за миг, след което бавно кимна.
- Разбира се. Каква идиотка съм само! Тронната зала е построена от немски инженери. Те са контролирали всичко, а не султанът. Принудиха го да разкрие картите си.
- Да - погледна отново към водата Дерин. „Стамбул“ бе завършил завоя си и „Гьобен“ изчезваше от погледа им. Все още обаче виждаше заплашителния гръмовержец на Тесла. Върху подпорите му бяха накацали чайки.
- Човек не може да не се запита какво ще го принудят да направи следващия път.
- Така е, господин Шари.
Дерин погледна към морската шир пред себе си. Кралската армия на средиземноморския флот бе разположена на юг от проливите и все още чакаше „Гьобен“ и „Бреслау“ да се появят. А в противоположната посока бе руският флот, който и не подозираше, че вековният им враг - султанът - има нови бойни кораби.
Адмирал Сушон трябваше да направи само един ход в едната от двете посоки и Османската империя щеше да влезе във войната.
ДЕВЕТНАДЕСЕТ
- Глупаво е да излизам от хотела, предвид всичките германци наоколо.
Отговор не последва. Алек закопча жакета на новия си костюм и продължи.
- Германците обаче не знаят как изглеждам, а османците дори нямат представа, че съм тук.
Алек постави феса на главата си и се погледна в огледалото. Отново нямаше отговор.
- С тези дрехи всеки ще ме сметне за турчин - Алек перна пискюла на феса. Наляво ли трябваше да го провеси или надясно?
- А и дори да ми се наложи да говоря немски, съм практикувал акцента си така, че да не звуча като някакъв принц.
- Някакъв принц - каза накрая съществото.
- Това ли е мнението ти за мен? - попита Алек, след което въздъхна. Не знаеше как бе придобил навика да си говори със зверчето. Животното вероятно запаметяваше всичките му тайни.
Бе обаче по-добре, отколкото да споделя съмненията си с останалите. А и имаше нещо в мъдрото и спокойно изражение на създанието, което караше Алек да си мисли, че то го слуша и разбира, а не просто повтаря случайно заучени фрази.