- Изглежда намерихме правилното място, сър.
Алек погледна нагоре. Върху навеса се вееха знамената на кайзера, а от вътрешността на заведението долитаха думите на немска пиянска песен.
- Момчето веднага разбра, че сме Машинисти - въздъхна Алек. - Така че внимавай, Ханс. И да не чувам повече думата „сър“.
- Съжалявам... Фриц.
Алек се поколеба на вратата. Звука на немските гласове го накара да потрепери. Разбира се, корабите на кайзера го бяха намерили дори на планинския връх в Алпите. Може би бе по-безопасно да държи враговете си под око.
Изпъна рамене и влезе вътре.
Повечето мъже в заведението изглеждаха като немски инженери. Някои дори носеха още униформите си на механици, целите в машинно масло след цял ден работа. Алек се почувства не на място в новите сп турски дрехи. Тон ц Бауер намериха една празна маса и сн поръчаха кафе от младо момче с тюрбан на главата, което владееше немския отлично.
Когато момчето се отдалечи, Алек поклати глава.
- Независимо от това дали османците ще се присъединят към войната или не, германците вече владеят тази страна.
- И виждате защо - посочи Бауер към стената зад тях. Алек се обърна и видя огромен плакат на стената,
просташка пропаганда, Каквато баща му винаги бе мразел. На дъното му бе нарисуван Истанбул, опасан с парни комини н влакови релси. От едната страна на града бе Руската мечка, надвесила се над Черно море, а от другата -британският флот, заплашващ от Средиземноморието. Но най-зловеща бе огромната химера, идваща от Хоризонта, кошмарно дарвинистко чудовище, създадено от половин дузина животни. На главата си носеше смачкано бомбе. В едната му ноктеста ръка имаше дреднаут, а в другата торба с пари. Миниатюрен дебел човек, под който бе написано „Уинстън Чърчил“, стоеше на рамото на изчадието и гледаше доволно как кошмарният звяр надвисва над малките минарета и куполи под себе си.
„КОЙ ЩЕ НИ СПАСИ ОТ ТЕЗИ ЧУДОВИЩА“ гласеше надписът над илюстрацията.
- Това трябва да е „Осман“ - каза Бауер и посочи към дредноута.
- Странно е да си го помислиш - кимна Алек, - но ако не бе кражбата на лорд Чърчил, „Левиатан“ нямаше да тръгне из Европа, а ние още щяхме да сме в онзи алпийски замък.
- В безопасност - допълни Бауер, след което се усмихна, - но и на студено, без ароматно турско кафе.
- Смяташ ли, че постъпих правилно, Ханс? Оставих
сигурността зад гърба си.
- Нямахте голям избор, сър... искам да кажа Фриц - сви рамене Бауер. - Трябваше да срещнете предизвикателствата пред вас, независимо от плановете на баща ви. Всеки мъж стига до такъв етап от живота си.
Алек преглътна, благодарен да чуе тези думи. Никога досега не се бе интересувал от мнението на Бауер, но сега, когато той взимаше решението, му бе драго да чуе, че човекът насреща не го смята за кръгъл идиот.
- Ами твоят баща, Ханс? Сигурно те смята за дезертьор.
- Родителите ми отдавна ме отпратиха - поклати глава мъжът. - Твърде много усти за хранене имаше у дома. Историята на Хофман е същата. Баща ви избра мъже без семейства за ваши помощници.
- Това е в негов стил, предполагам - каза Алек, внезапно осенен от мисълта, че и той, и мъжете около него бяха сираци, - но след като войната свърши, Ханс, се заклевам, че никога повече няма да останеш гладен.
- Няма нужда, Фриц. Това е дълг. Освен това се съмнявам, че можеш да останеш гладен в този град.
Кафето пристигна. Ухаеше на шоколад и бе гъсто като черен мед. Имаше по-добър вкус от всичко, което можеха да приготвят на огъня в ледените Алпи. Алек отпи от напитката и остави плътния вкус да отмие лошите мисли. Започна да слуша разговорите от околните маси. Чу оплаквания за забавени пратки и цензурирани писма от дома. Белгия бе почти завладяна и инженерите празнуваха. Франция щеше да падне скоро след това. След това всичко щеше да приключи с бърза кампания срещу Дарвинистка Русия и островите на Великобритания. Други възразяваха, че войната може да се проточи, но бяха сигурни в победата на Германия. Изкуствените животни, смятаха те, не можеха да се мерят с Машинистките храброст и стомана.
Сякаш на никой не му пукаше дали османците ще се присъединят към войната или не. Германците вярваха в себе си и своите австрийски съюзници.
Разбира се, върховното командване може би мислеше другояче.
Внезапно ушите на Алек доловиха английска реч. Той се обърна и видя как някакъв мъж обикаля масите и задава разни въпроси. Отговаряха му със свиване на рамене или неразбиращи погледи. Мъжът бе облечен с мърляво палто и безформена шапка, а на врата му висеше сгъваем фотоапарат.