- Какво става? - прошепна Бауер.
- Не се безпокойте - вдигна ръка Малоун. - Това е просто пиеса.
Кафенето притихна и скоро от задната стена блесна светлина. Алек осъзна, че това всъщност не е стена, а тънък лист хартия, зад който горят мощни газени лампи.
На екрана се появиха тъмни сенки във формата на хора и чудовища.
Алек се ококори. Една от неговите лели в Прага колекционираше кукли от Индонезия, марионетки от кожа с подвижни ръце и крака, които имаха лостчета вместо конци. Сенките обаче танцуваха в съвършен механичен ритъм. Те бяха машинистки творения, задвижвани не от човешка ръка, а от машини, скрити зад стената. Невидимите актьори говореха на турски, но историята бе проста и разбираема.
На дъното на екрана се надигаха вълни, а сред тях бе и морско чудовище - Дарвинистко изчадие с горящи пипала и огромни зъби. То приближаваше кораб, на който двама мъже говореха, застанали на палубата, без да знаят, че към тях приближава кракен. Сред непознатите думи Алек долови името на Чърчил.
Внезапно създанието скочи от вълните, сграбчи единия от мъжете и го завлече под водата. Другият мъж обаче само се засмя...
Алек подскочи, когато някой стисна ръката му. Това беше Бауер, който кимна към двама немски войници, които си проправяха път в кафенето. Двамата минаваха от маса на маса и проверяваха седналите, а единият от тях държеше снимка в ръка.
- Трябва да вървим, Фриц - прошепна Бауер.
- Не може да търсят нас - твърдо каза Алек. Той никога не бе сниман.
Малоун забеляза нервните им погледи, след което се обърна към немските войници. Приведе се напред и прошепна.
- Ако сте заети, може да се видим утре. По обед, пред Синята джамия?
Алек отвори уста, за да обясни, че няма нужда да стават, но тогава един от войниците се напрегна. Той погледна първо към снимката в ръцете си, а после и към Алек.
- Невъзможно! - прошепна Алек.
И тогава осъзна, че войникът изобщо не гледаше към него.
Гледаше към Бауер.
- Какъв глупак съм само - прошепна Алек на себе сп.
Германците, разбира се, бяха проверили кои са хората, изчезнали в нощта на бягството му. Бауер, Хофман и Клоп бяха все стражи на Хабсбургите, със снимки във военните си досиета. Но Алек някак си бе забравил, че и те ще бъдат преследвани.
Той се огледа паникьосан. На вратата имаше още двама немски войници. Кафенето нямаше друг изход. Войниците, забелязали Бауер, си говореха напрегнато, а единият гледаше към масата им.
Малоун се облегна назад в стола си и спокойно каза:
- Има заден вход.
Алек погледна към стената, покрита с блестящия екран. Той обаче бе направен от хартия.
- Ханс, имаш ли нож? - попита тихо Алек.
- Не се безпокойте, сър - кимна Бауер и бръкна под якето си. - Бягайте. Аз ще ги задържа.
- Не, Ханс. Ще избягаме заедно. Дай ми ножа и ме следвай.
Бауер се намръщи, но му подаде оръжието. Двамата немски войници дадоха знак на приятелите си на вратата.
Бе време да действат!
- Утре по обед на Синята джамия - каза Алек и посегна към феса си... след което скочи на крака и се затича към екрана през масите. Осветената хартия се разкъса на две след един точен удар на ножа му и разкри въртящи се спици и газови лампи зад себе си. Почти заслепен, Алек събори силуетите на океанските вълни и се спъна в огромна бръмчаща машинария. Ръката му се удари в една от съскащите газени лампи, която го изгори като нажежено желязо. Лампата падна на земята и пръсна по пода натрошено стъкло и огнени искри.
Зад тях се чуха викове. Тълпата се паникьоса от мириса на горящи газ и хартия. Алек чу как единият от войниците
вика на клиентите в кафенето да го пропуснат.
- Вратата, сър! - извика Бауер. Алек не виждаше нищо, все още заслепен, но Бауер го изведе навън. Съборените машини и стъкла захрущяха под ботушите им.
Вратата се отвори навън. Нощният въздух охлади обгорената длан на Алек. Той последва Бауер, докато мигаше, за да проясни зрението си.
Уличката бе като миниатюрна версия на Капалъ Чарши. От двете й страни имаше дюкянчета и малки масички, отрупани с ядки и плодове. Продавачите вдигнаха изненадани лица към бягащите Бауер и Алек.
Алек чу как вратата зад тях се отваря отново. След това в улицата отекна изстрел. От старите камъни над главата му се посипа прах.
- Натам, сър! - извика Бауер, като го дръпна иззад един завой. Хората наоколо хукнаха да бягат, събаряйки масите си, и уличката потъна в хаос. Над тях се отвориха кепенците на прозорци и се чуха викове на различни езици.
Още един изстрел отекна във въздуха, докато Алек следваше Бауер по тесен проход между две сгради. На пътя им нямаше никой, а ботушите им зашляпаха в една канавка, която минаваше по средата. Трябваше да се навеждат, за да избегнат по-ниските каменни арки.