И той падна в дланта й. Ударът му изкара въздуха, а натъртените му ребра го заболяха още повече. Той се хлъзна за миг, а копчетата на туниката му опряха в стоманата, но ръката се затвори около него и го захлупи като огромна купа.
Той погледна нагоре. Ръката продължаваше да се движи и го приближаваше към лицето на машината, което се разделяше на две. След миг се показа пилотската кабина. В нея имаше трима мъже. Двамата от тях се бяха навели над ръба с пистолети в ръка, а третият седеше при контролите на самохода с любопитно изражение на лицето. Около тях се вдигаха облаци пара от сгъвките на машината. Алек осъзна, че двигателите все още не са запалени - самоходът се бе задвижил с пневматично налягане.
- Говориш немски - каза мъжът зад контролите - и все пак германците те преследват. Колко интересно.
- Не сме германци - отвърна Алек, - а австрийци.
- Пак Машинисти - намръщи се мъжът. - Да не сте дезертьори?
Алек поклати глава. Вече не бе сигурен кой точно подкрепя в тази война, но не бе дезертьор.
- Може ли да попитам кой сте вие, сър?
Мъжът се усмихна и задвижи контролите.
- Човекът, който спаси живота ти. Без мен щеше да се убиеш при падането.
- Сър, трябва ли... - долетя гласът на Бауер от покрива. Алек обаче му даде знак да мълчи.
Гигантската ръка го приближи до главата на машината и се отвори. Докато Алек се изправяше, единият от останалите двама мъже каза нещо на език, който той не разбираше, но му прозвуча повече като италиански, а не като турския от улиците долу.
Освен това звучеше недружелюбно.
- Приятелят ми иска да те изхвърля - засмя се мъжът -понеже ви смята за германци. Може би трябва да пробваме с друг език.
- Няма проблем - повдигна вежда Алек - Говорите ли английски.
- Доста добре - отговори с перфектен акцент мъжът. -Учил съм в Оксфорд.
- Чудесно, тогава. Казвам се Александър.
Алек се поклони и посочи към покрива, от който Бауер гледаше ококорен.
- А това е Ханс. Опасявам се, че той не знае английски.
- Аз съм Завен - махна с ръка мъжът към останалите. -Тези двама варвари не говорят други езици освен турски и румънски. Не им обръщай внимание. Ти самият обаче си образован джентълмен.
- Благодаря ви, задето ме спасихте, сър. И за това, че не ме изхвърлихте.
- Едва ли си толкова лош, щом германците те преследват - блеснаха закачливо очите на Завен. - Много ли си ги ядосал?
- Май да - Алек си пое дълбоко въздух, като подбираше внимателно думите си. - Гонят ме още от преди началото на войната. Имаха проблеми с баща ми.
- Второ поколение бунтовник, значи! Като мен!
Алек погледна към останалите.
- Вие тримата бунтовници ли сте? Революционери?
- Доста повече от трима сме. Хиляди, всъщност! - Завен се изправи от седалката сп и отдаде чест. - Ние сме от Комитета за Единство и Прогрес.
Алек кимна. Бе чул това име преди шест години, когато бе имало бунт за демократична власт. Германците обаче го бяха смазали и султанът бе останал на власт.
- Значи сте били част от въстанието на младотурците?
- Младотурците - Завен плю към улицата под тях. -Отдавна се отцепихме от тези идиоти. Те смятат, че само турците са османлии. Но както виждате, в Комитета ни има всякакви.
Той махна към останалите двама.
- Приятелите ми са власи, аз съм арменец, а сред нас има още кюрди, араби, евреи и, разбира се, турци.
Тон се засмя.
Алек бавно кимна. Спомни си буквите от различни азбуки по стените на уличката долу. Това бе някакъв код, съставен от всички езици, говорещи се в империята.
А хората, които ги бяха написали, се бореха срещу германците. Заедно.
За момент Алек се замая. Сърцето му бясно затупка, може би заради скорошното падане.
А може би не.
Тези хора бяха съюзници. Най-накрая имаше шанс за нещо повече от това да се крие. Най-после можеше да отвърне на удара на силите, убили родителите му.
- Господин Завен - каза Алек, - мисля, че ще станем големи приятели с вас.
- Махни се, гадна, отвратително подправко! - извика Дерин, след което кихна за стотен път днес. Султанът и неговият антураж щяха да се качат на борда след около час и целият екип трябваше да е в униформа преди това да стане. Но колкото и здраво да търкаше, Дерин не можеше да изкара червеното петно на ризата си.
Бе прецакана.
От вратата на каютата й долетя джавкане. Дерин се обърна и видя как Таса подскача весело на задните си крака, захапал един кокал. Това бе част от схемата на д-р Барлоу за фалшивия подарък за султана. Зверчетата на борда на „Левиатан“ се хранеха по-добре. През последните два дни екипажът бе посетил пазарите и ковачниците на Истанбул, като размени амбрата, образувала се в стомаха на летящия кит, за храна и резервни части. Корабът бе готов да посрещне императора на Ориента, като се изключи униформата на Дерин.