й бяха връчили медал!
- А сега - каза капитан Хобс, докато се обръщаше към картата на масата - има още няколко въпроса, които трябва да обсъдим.
- Браво, г-н Шари - прошепна изследователката и потупа Дерин по рамо, - жалко само, че не сте облечен като хората!
Дерин кимна глуповато, мъчейки се да си събере мислите. Вече носеше медал, същият като този, с който бяха наградили баща й. И за разлика от него бе все още жива. Можеше да чуе бумтенето на сърцето си, като тъпан, отбелязващ военен марш.
Част от нея искаше да заплаче, да се освободи от кошмарите на миналата седмица. А на друга част й идеше да изкрещи, че това е лудост. Че е предател, шпионин... момиче! Някак си обаче удържа чувствата в себе си и вместо това се втренчи в масата. На нея бе разпъната карта на Дарданелите, като мините и укрепленията бяха отбелязани в червено. Пое си дълбоко въздух и полека-лека се съсредоточи върху текущия проблем.
Протокът на Дарданелите бе сърцето на османската защита. Той пропускаше всички кораби, пътуващи към Истанбул, към канал с широчина не по-голяма от мина, който бе осеян с подводни мини и опасан с крепости и оръдия.
Какъвто и да бе алтернативният план на изследователката, Дерин осъзна, че едва ли включва повече дипломация.
- Нямаме право да летим над протока - каза капитан Хобс. - Османците не искат да видим техните укрепления по време на разходката на султана. Дадоха ни обаче разрешение да минем надолу към морето - така че султанът да може да се наслади на залеза. Или поне така им казахме.
Боцманът се засмя, докато пръстът на капитана пропътува разстоянието до западния край на Галиполи, каменистият полуостров, който разделяше протока от Егейско море.
Тук има хребет, наречен Сфинкса, естествено образувание. По него можем да се ориентираме все едно дали е ден или нощ. Същото важи и за твоя отряд, господин Шари.
- Отряд ли, сър?
- Чу ме. Ще трябва да се спуснете от кила към земята.
Дерин повдигна вежди. Такова спускане се правеше по
кабел. Но според „Наръчника на аеронавтите“ спусканията се прилагаха само в случай на евакуация.
- Интересно, а, г-н Шари - усмихна се боцманът на изражението й, - особено при първата ви мисия.
- Мисия? Искате да кажете, че аз ще ръководя отряда?
- Не можем да поставим офицер на тази работа - кимна капитанът. - Ако нещата се объркат, по-добре да хванат обикновен курсант.
- О! - прокашля се Дерин. Сега разбра защо бяха избързали да й дадат проклетия медал.
Защото можеше и да не се върне.
- Искам да кажа, да, сър.
Пръстът на капитана се плъзна по Галиполи.
- След като кацнете на Сфинкса, отрядът ви ще прекоси полуострова, за да стигне до Килие Ниман - това са почти четири километра.
Той посочи към тесния проход при една от извивките на протока, отбелязан с прекъсната червена линия.
- Там, според най-добрите ни делфиноски, османците държат своите мрежи за кракени.
- Простете, сър - каза Дерин, - но ако делфиностите вече знаят къде са мрежите, каква е моята работа? Да ги снимам?
- Да ги снимате? - засмя се капитанът - Но това не е туристическо пътуване, господин Шари. Задачата ви е да свалите тези мрежи.
Дерин се намръщи. Тежките мрежи за кракени бяха достатъчно здрави, за да удържат и най-големите морски зверове. Как можеше отрядът й да ги среже? С ножици?
- Позволете ми да обясня - каза д-р Барлоу, като махна към двете гърнета на масата. Те бяха пълни с мънички зверчета - кошер от бели черупки, които се бяха залепили за вътрешната страна на стъклото. Тя махна капака на едната и стаята се изпълни с мириса на морска вода.
- Г-н Шари, знаехте ли, че дядо е бил специалист в областта на ракообразните?
- Ракообразните ли, госпожо?
- Невероятни създания. Те прекарват целия си животец закачени за кораби, китове, скали или парчета дърво и нищо и никой не могат да ги махнат оттам. В достатъчно количество могат да повредят двигателите и на най-големия дреднаут.
Тя постави тежките си ръкавици и вдигна чифт щипци от масата, след което извади едно зверче от делвата.
- Разбира се, тези ракообразни не са обикновени. Аз създадох този вид, в случай, че османците се окажат враждебно настроени. Ще трябва да сте внимателен с тях.
- Не се безпокойте, госпожо. Няма да нараня зверчетата ви.
- Да ги нараните ли, господин Шари? - попита изследователката, а д-р Бъск се засмя.
Внезапно Дерин усети друг мирис, неприятна, тежка миризма, като на пушек от ковачница.
И тогава осъзна, че щипците се разпадат в ръката на д-р Барлоу. Самият метал се топеше.