Д-р Барлоу внимателно ги насочи така, че ракообразното да падне обратно в делвата.
- Наричам ги киселинни раци.
- Вие, курсант Шарп, ще трябва да опазите тази мисия в тайна от останалите в кораба - намеси се капитанът. -Дори хората от отряда ви няма да знаят целия план. Ясен ли съм?
- Абсолютно, сър - преглътна Дерин.
Д-р Барлоу внимателно постави капака върху делвата.
- Щом киселинните раци попаднат върху мрежите за кракени, те ще се размножат, като се кръстосат с естествените рачета, които вече са там. След няколко седмици колонията ще е пренаселена, точно като тази в буркана. Тогава раците ще се опитат да се откъснат един от друг, а киселинната им слуз ще разпарчетоса мрежите и ще превърне метала в лепкава каша на дъното на морето.
- Ще се върнем след месец - каза капитанът - в тъмнината на новолунието, „Левиатан“ ще доведе същество чрез светлината на прожектора си. Османската артилерия няма да може да ни удари в небето, а звярът ще потъне дълбоко в морето, незасегнат от магнитните мини.
- Но османците ще разберат какво става, сър - каза
Дерин. - Протокът е на повече от ето километра от Истанбул.
- Така е - съгласи се д-р Бъск. - Адмирал Сушон обаче няма представа за съществото, което „Левиатан“ ще доведе. Това е нов вид, много по-страховит от обикновените ни кракени.
Дерин кимна и си спомни какво й бе казала д-р Барлоу на султановия кораб.
- Нарича се бегемот - завърши главният изследовател.
Когато най-после напусна навигационната зала, Дерин бе
като замаяна. Първо й бяха връчили медал, вместо да я обесят за измяна. След това й възложиха командването на отряд, който трябваше да нанесе удар срещу империя, която, поне формално, бе в мир с Великобритания.
Това бе ужасно. Превръщаше се в шпионин, а не във войник.
Но най-шокираща бе скицата на бегемота, която д-р Бъск й бе показал. Това бе огромно чудовище, с пипала като кракен и паст толкова огромна, че можеше да глътне някоя от подводниците на кайзера цяла. Туловището му бе почти толкова грамадно, колкото н това на „Левиатан“, но вместо от водород и крехки мембрани, бе направено от жили и мускули.
Нищо чудно, че лорд Чърчил не бе искал да го отстъпи!
Докато наближаваше централните стълбища, Дерин се намръщи. Видя някакъв цивилен, който се мотаеше по коридора пред нея. Разпозна го по безформената шапка и жабата на рамото му. Това бе Еди Малоун, репортерът, който бе срещнала на борда на „Неустрашим“. Несъмнено бе тук, за да отрази разходката на султана.
Но какво търсеше толкова близо до носа?
- Простете, господин Малоун - попита тя, - изгубихте ли се?
Мъжът се завъртя на пети с виновно изражение на лицето. След което се намръщи и се втренчи в нея.
- Но това сте вие, господин Шари. Какъв късмет!
- Наистина, сър. Намирате се в зона с ограничен достъп -тя посочи към стъпалата. - Страхувам се, че ще трябва да се върнете в кафетерията при останалите журналисти.
- Разбира се - каза Малоун, но не се върна обратно, а остана на едно място, загледан в един вестоносен гущер, който мина над главата му. - Просто исках да огледам великолепния ви кораб.
Дерин въздъхна. Имаше само няколко часа да научи как се използва апаратът за гмуркане, как се спуска от кила към твърда скала и как да се оправи с плюещите киселина ракообразни! Не й бе до любезности.
- Много сте мил, сър - посочи тя към коридора надолу, -но ако обичате...
Малоун се приведе към нея и прошепна.
- Ето за какво всъщност става дума, господин Шари. Правя разследване. Което, ако не внимавате, може да представи кораба ви в лоша светлина. Освен ако не ми разясните някои неща.
- Като какво например, господин Малоун?
- Знам от сигурен източник, че държите затворник. Той трябва да е военнопленник, но вие не се отнасяте с него както подобава.
Дерин остана смълчана, след което предпазливо каза:
- Не съм сигурен за кого говорите...
- О, мисля, че сте съвсем сигурен. На борда на този кораб има мъж на име Волгер. Карате го да работи върху Машинистките ви двигатели, независимо от това, че той е благородник, при това граф!
Ръката на Дерин се плъзна към свирката й. Бе готова да извика стражите, когато се сети, че има само един начин Малоун да е научил за Волгер.
Алек му бе казал.
Тя се огледа в двете посоки, след което издърпа Малоун от главния коридор и го заведе в една от баните за офицери.
- Откъде разбрахте това? - прошепна тя.
- Срещнах един доста странен тип - каза меко той, докато чешеше жабата си по брадичката. - Видя ми се подозрителен, а и германците го преследваха. Което е доста странно, тъй като той е австриец, Машинист като тях!