обаче имаше добро мнение за вас.
- Знаете ли какво е имал предвид? - попита Волгер - Кои са тези негови „съюзници“?
- Не искаше да говори за това - сви рамене Малоун, - но в Истанбул е пълно с тайни общества и подривни движения. Само преди шест години имаше революция.
- Значи се е сдушил с анархисти? Просто прекрасно!
- Анархисти ли? - намръщи се Дерин - Алек не е толкова тъп!
- Това доказва, че е - махна с ръка Волгер към жабата. -Всичко, което се изискваше от него, бе да напусне Истанбул и да се скрие.
- Но защо? - попита Дерин - С татко му сте го крили целия му живот, като папагал в клетка. Сега той най-сетне е свободен. Наистина ли сте мислил, че ще се завре в някоя дупка?
- Ситуацията го изисква.
- Алек не може да се крие вечно! - извика тя - Има нужда от съюзници, като тези, които намери на кораба, преди тъпата война да го прогони. Има нужда от дом, от кауза, към която да се чувства съпричастен. Ако трябва да съм честен, се радвам, че се е отървал от вас н хората като вас! Ако ще да се е присъединил към маймунските лудити! Поне е свободен!
Граф Волгер я погледна внимателно. Дерин осъзна, че гласът й отново е станал писклив. Това ставаше, когато се замислеше за Алек - почваше да се държи момичешки.
- Този Алек става все по-интересен - заяви Малоун, записвайки нещо в тефтера си - Можете ли да ми кажете нещо повече за него?
- Не! - извикаха Дерин и Волгер едновременно.
Сигналът за разпускане на екипажа прозвуча и Дерин чу стъпки по коридора отвън. Прокле - капитанът бе наредил да се действа бързо. Трябваше да стигнат полуострова преди залез, иначе щяха да се спускат в тъмното.
- Трябва да тръгваме - каза тя и започна да дърпа Малоун към вратата. - Скоро ще извикат графа да помага с двигателите.
- Ами интервюто ми?
- Ако ни хванат тук, ще интервюирате палача на бесилото! - Дерин отвори вратата и се огледа по коридора навън.
- Господин Шарп - обади се граф Волгер зад нея, -надявам се разбирате, че това усложнява нещата.
- За какво говорите? - погледна тя през рамо.
- Трябва да намеря Алек и да го убедя да не прави глупости. Това означава, че трябва да избягам от кораба. С Хофман ще имаме нужда от помощта ви за това.
- Да не сте полудял? - извика тя - Не съм предател... поне не дотам.
- Може би, но ако не ни помогнете, ще съм принуден да разкрия малката ви тайна.
Дерин замръзна.
- Започнах да го подозирам по време на уроците ни по фехтовка - продължи графът. - Стойката ви не бе съвсем наред. Изблиците ви относно Алек също бяха издайнически. Но това, което премахна всяко съмнение, бе
изражението на лицето ви.
- Не знам... за какво говорите - отвърна тя. Думите и прозвучаха като на малко момче, което се прави на мъж.
- Нито пък аз - намеси се Еди Малоун, докато химикалката му шареше по тефтера, - но това определено става интересно.
- Та, господин Шари, ако искате да продължите да служите на този кораб, ще се наложи да ни помогнете в бягството.
На лицето на граф Волгер цъфна жестока усмивка.
- Другият вариант е да съобщя новините на журналиста тук и сега!
На Дерин й се зави свят. Тя бе преживяла този момент в кошмарите си, но въпреки това думите на графа й дойдоха като гръм от ясно небе.
А и бяха дошли от проклетия граф Волгер.
Внезапно Дерин намрази всички коварни умни хора.
След това прехапа устни. Тя бе курсант Дилан Шарп, отличен с медал офицер от Въздушните сили на Нейно
Величество, а не някоя уплашена кифла. Сега трябваше да укроти графа, а после да му мисли как да се измъкне от плана му.
- Хубаво тогава - излая тя - ще ви помогна да избягате.
- Трябва да стане утре вечер - потропа с пръсти Волгер -преди „Левиатан“ да напусне Истанбул завинаги.
- Не се безпокойте. С радост ще ви видя гърба!
И с тези думи тя изведе Еди Малоун навън.
Три часа по-късно Дерин се намери пред отворения товарен шлюз на „Левиатан“ с тежка раница на гърба и скали в пространството под нея.
„Най-добре да скоча без въже и да се свършва“, въздъхна тя. Не можеше да измисли нищо. Графът бе разкрил тайната й, при това пред журналист. Първата й мисия още не бе започнала, а с кариерата й бе свършено.
- Не се безпокой, момче - каза боцмана зад нея, - никога не е толкова далеч, колкото изглежда.
Тя кимна. Искаше й се да е притеснена заради нещо толкова маловажно като спускането. Гравитацията бе нещо, което можеше да победиш - трябваха ти само водород, нагорещен въздух или поне въже.
Но да си момиче бе отвратителна, безкрайна битка.
- Добре съм, господин Ригби. Просто нямам търпение да започваме.