Тя се обърна към хората си.
- Ами вие?
Тримата мъже от екипа й се опитаха да изглеждат смели, но очите им не изпускаха скалите под кораба. Когато Сфинксът наближи, „Левиатан“ се забави и зави по посока на лекия бриз, идващ от океана. Офицерите обаче не можеха да спрат напълно, без да дадат на султана н хората му твърде ясна картина на това, което се случва под тях.
Бе доста нахално да провеждат тази операция точно под носа на османския владетел.
Боцманът погледна към часовника си.
- Остават ни двайсет секунди.
- Закачете въжетата! - нареди Дерин. Сърцето й бясно затупка и това прогони мрачните мисли. Волгер да си гледаше работата. Винаги можеше да го изхвърли през прозореца на каютата.
Теренът под кораба приближаваше. Дърветата останаха зад кораба, после под тях преминаха тревите и скалите, а накрая се озоваха над пясък. В дясната й страна бе Сфинкса, естествено образувание, което се издигаше като древната статуя на езически бог.
- Подгответе се, момчета - извика тя. - Три, две, едно...
И скочи.
Въжето изсъска по обезопасителната скоба, нагорещено и опънато. Чу как другарите й се спуснаха около нея. Въздухът се изпълни със свистенето на развиващи се кабели.
Земята приближи бързо и Дерин и отвори втората скоба. Триенето се увеличи и забави падането й. Камъните и шубраците под нея обаче все още профучаваха твърде бързо пред очите й, за да й е комфортно.
След това усети как се залюлява. Корабът забавяше ход.
Въжето се разклати от инерцията й, след което бавно тръгна назад. Позицията й спрямо земята под нея бе почти неподвижна.
- Сега! - извика Дерин и дръпна втората скоба.
Падна бързо и се удари в пясъка и камъните, които изхрущяха под ботушите й. Сблъсъкът я разтърси, но тя успя да остане на крака. Остатъкът от кабела мина през предпазителя и удари ръката й като камшик, след което отскочи по плажа към залеза.
Докато „Левиатан“ се отдалечаваше, звукът на двигателя му заглъхна. Чуваха се само морските вълни. Дерин бе обзета от нови мрачни мисли, този път придружени от чувството, че е изоставена.
Тя се обърна и преброи трима души на билото. Поне никой от отряда й не бе паднал в морето.
- Всички добре ли са? - попита тя.
- Да, сър! - отговориха два гласа от тъмнината, последвани от тихо пъшкане. Матюс, който бе паднал на десетина метра от тях, все още не се бе изправил. Дерин прилича по хлабавите скали и го намери свит на две.
- Глезенът ми, сър! - каза той през стиснати зъби -Изкълчих го.
- Добре. Да видим дали можеш да се изправиш.
Дерин махна към останалите, след което свали тежката си чанта. Коленичи и провери буркана с киселинните ракообразни. Слава Богу, не се бе счупил.
Тя накара настигналите я Спенсър и Робинс да изправят Матюс на крака. Но когато тежестта му падна на изкълчения глезен, той изкрещя от болка.
- Сложете го да седне - нареди тя, след което издиша бавно. Глезенът му бе станал на нищо. Нямаше начин да мине над три километра по каменистия полуостров и обратно.
- Ще трябва да ни изчакаш тук, Матюс.
- Да, сър. Но кога ще ни вземат обратно?
Дерин се поколеба. От четиримата само тя знаеше кога „Левиатан“ ще се върне при Сфинкса. Така османците нямаше да разберат нищо, ако хванеха хората й.
Що се отнася до самата Дерин, тя бе носител на медал, нали? Никога нямаше да могат да изтръгнат истината от нея.
- Не мога да ти кажа, Матюс. Чакай тук и не позволявай на някой да те види.
Мъжът направи гримаса от болка.
- Довери ми се! - добави тя - Капитанът няма да ни
изостави.
Те коленичиха и разделиха товара от четирите чанти на три, като оставиха на Матюс повечето вода и малко говеждо месо. След това Дерин, Робинс и Спенсър тръгнаха надолу по билото към протока, като оставиха ранения съвсем сам.
От началото на мисията бяха минали едва няколко минути, а отрядът й вече бе с човек по-малко.
На картата три километра не изглеждаха много, но на терен бе друго. Полуостров Галиполи бе осеян от стръмни хребети, все едно варовиковите планини бяха разкъсани от ноктите на огромен звяр. Долините бяха обрасли със сухи храсти, а всеки път когато Дерин и отряда й спираха да почиват, мравките изпълзяваха от пясъка, за да хапят глезените им. По-лошото обаче бе това, че картите на кралския флот за Галиполи бяха безполезни и показваха само част от хребетите и низините. Дерин следеше компаса си и звездите над тях, но местната география я принуждаваше да поема мъчителни обиколки. Когато най-после стигнаха другия край на полуострова, вече бе след полунощ.
- Това трябва да е Килие Ниман, сър - каза Спенсър и остави тежката си чанта на земята. Дерин кимна, докато гледаше към плажа през далекогледа си. Две редици шамандури стояха наредени по тесния проток и се клатушкаха на вълните. Огромни метални варели бяха покрити със зловещи на вид куки и фосфорни бомби. Невидими под тях се простираха мрежите за кракени, дебела плетеница от метални кабели, по които имаше още шипове и експлозиви. В двата края на мрежите се издигаха високи кули, чиито прожектори минаваха бавно по водата. Дерин преброи набързо укрепленията, които можеше да види - имаше поне дузина тридесетсантиметрови оръдия, насочени към скалите, всичките прикрити в бункери, изкопани навътре във варовика. Никой кораб не можеше да мине покрай такава защита, но бегемотът щеше да се промъкне под водата.