- Подозирам, че флотът ще ни дължи няколко услуги след това, сър - заяви Робинс.
- Да, но руснаците ще трябва да са най-благодарни -отвърна Дерин, забелязала товарен кораб, чакащ настъпването на деня, за да може да мине през мрежите -за тях въпросът е на живот и смърт.
Когато бе казала на Волгер за „Гьобен“ и „Бреслау“, той се бе съгласил, че крайният план на германците е да затворят Дарданелите. Струваше си да подарят два бойни кораба на султана, ако с това успееха да уморят мечките на руския цар от глад.
Тя извади екипировката за гмуркане от чантите им и коленичи до храсталака, за да си сложи акваланга. Това бе Спотисуд Редбридер, първата в света екипировка за дълбоководно плуване, създадена от живи същества. Костюмът бе изплетен от кожа на саламандър и черупка на костенурка, а ребридерът бе живо същество с изкуствени хриле, които трябваше постоянно да се мокрят дори в багажа.
Казано накратко, костюмът бе кошмарът на маймунските лудити. Дерин потръпна, докато нахлузваше люспестата плът на влечугите върху своята собствена. Но Спенсър и Робинс също бяха нервни и с радост отклониха поглед, докато тя се обличаше. Бе тъмно, но въпреки това бе рисковано да се съблича пред мъжете.
След като се подготви, Дерин слезе до плажа заедно със Спенсър, а Робинс остана да пази багажа им. Морските вълни бяха изкопали изкоп пясък, висок около метър, зад който можеха да се скрият. Те изчакаха прожекторите да минат покрай тях, след което зашляпаха по мокрия пясък на брега и потънаха в хладката студена вода на протока.
- Ето, сър - каза Спенсър, докато й подаваше ребридера, - ще остана тук до водата.
- Само не се оставяй да те забележат - отвърна Дерин и постави очилата за виждане под вода. - Ако се забавя повече от три часа се върни при Матюс преди съмване. Аз мога да се оправя и сам.
- Да, сър - поздрави Спенсър и се скри обратно в сенките. Когато изчезна от погледа й, Дерин разопакова бурканите с киселинните ракообразни. По заповед на капитана не бе позволила на останалите дори да ги видят. Прожекторът отново мина покрай нея и тя потъна до врата си, като притисна ребридера до устата си.
Точно както и в офиса на д-р Бъск преди няколко часа, усещането бе странно, да не кажеше ужасно. Пипалцата на зверчето влязоха в устата й в търсене на въглероден двуокис. Усети вкус на риба, а въздухът, който вдиша, бе топъл и солен, като в кухнята на „Левиатан“, когато готвачите пържеха аншоа.
Дерин сви коленете си и потъна под повърхността. Прожекторът мина над нея и след това всичко притъмня. Тя приклекна на пясъка за миг, като си наложи да диша бавно и спокойно.
Когато спря да трепери от студа, Дерин заплува към първия ред мрежи, като остана под повърхността. Често бе плувала в океана, но никога нощем. Тъмнината около нея изглеждаше пълна с огромни фигури, а странният вкус от ребридера непрекъснато й напомняше, че няма място в този студен, мастилен свят. Спомни си първата морска тренировка на борда на „Левиатан“, когато бе видяла как кракен прави дървена шхуна на трески.
Но в протока тук нямаше кракени. Още не. Това бе
Машинистка територия и най-лошите зверове, които можеше да види, бяха акули и медузи. Нито едно от двете същества не можеше да пробие нейния костюм.
След дълго плуване тя стигна първата шамандура, която се клатушкаше във водата подобно на железен таралеж. Дерин внимателно хвана единия от шиповете. Те бяха достатъчно остри, за да пробият кожата на кракен и покрити с фосфорни бомби, които се активираха автоматично при първия опит на звяра да се съпротивлява.
Тя се облегна на адската машина и си почина, преди отново да заплува надолу. Киселинните ракообразни трябваше да се поставят на дълбоко, защото иначе колонията щеше да плъзне по шамандурите и да издаде присъствието си твърде бързо.