След като успокои дишането си, Дерин се потопи отново, докато и луната над нея не изчезна напълно. Мрежата бе лесна за намиране дори в тъмното. Кабелите й бяха дебели като ръката й и покрити с шипове, големи като куки на лодка. Отварянето на бурканите на сляпо обаче бе трудно, особено когато ставаше с дебелите ръкавици от саламандрова кожа. На Дерин й трябваше много време, докато постави шест от странните зверчета на около метър разстояние едно от друго. Трябваше да са достатъчно близо, бе обяснила д-р Барлоу, за да си направят колония, но не и прекалено, защото иначе щяха да се сбият.
Дерин изрита във водата, за да излезе отново на повърхността, а и за да се стопли. Водата в дълбочините бе ледена. Тя погледна уморено към редицата шамандури, която се простираше на около километър до другия бряг. Работата щеше да отнеме поне още дузина гмуркания.
Нощта щеше да бъде дълга и студена.
Когато постави и последното ракообразно на мястото му, пръстите й вече бяха изтръпнали. Студът се бе просмукал през кожата на саламандъра чак до костите й. Дерин осъзна, че за три дни е изкарала втора безсънна нощ. Чувстваше се напълно изтощена.
На всичкото отгоре ребридерът сякаш я задушаваше бавно. Чувството бе все едно не си е поемала въздух Откакто пипалцата му се бяха промъкнали в устата й. Когато най-накрая се появи над водата, Дерин реши да рискува с прожекторите и заплува по повърхността. Ребридерът се откачи все едно е дъвчащ бонбон, залепнал по зъбите й. Но глътката свеж нощен въздух си струваше гадното чувство. Тя заплува обратно към брега, от който беше дошла, и се гмуркаше под водата всеки път, когато фаровете минаваха покрай нея.
На половината път към брега над протока профуча изстрел. Цялата умора на Дерин изчезна и тя се потопи така, че само очите й останаха над водата. Огромна тъмна сянка крачеше по брега на около двайсет метра от мястото, където бе оставила Спенсър.
Това бе чудовищна машина под формата на скорпион, с шест крака и две страховити щипки пред себе си. Дългата й навита опашка се бе извисила във въздуха, а от края й светеше прожектор. Дерин приближи брега още малко. Чу крясъци, а малко след това прозвуча още един изстрел.
Прожекторът следеше самотна фигура в британска униформа, преследвана от дузина мъже. Прожекторът от най-близката кула също се насочи към беглеца и мина покрай Дерин, като с това я принуди отново да се потопи под водата.
Тя натъпка ребридера обратно в устата си, след което приближи още малко към брега. Сърцето й бясно затупка. Очевидно бяха хванали поне един от хората й. Другият обаче може би все още бе скрит. Ако успееше да го намери, може би щяха да отплуват заедно, споделяйки си ребридера.
На няколко метра от плажа Дерин подаде главата си над водата и се остави на вълните. Очите й зашариха по сенките на брега, но не видя никой. Приближи още малко. Движеше се бавно, като някое праисторическо създание, което за пръв път опитваше да стъпи на сушата.
Прожекторът на скорпиона освети дърветата и разкри още една фигура в униформа, легнала на пясъка. Зад нея стояха двама османски войници, насочили пушките си към пленника. Дерин прокле наум - бяха хванали и двамата й спътници. Тя се скри зад насипа пясък. Не знаеше какво да прави. Скорпионът бе тръгнал отново, а пясъкът се тресеше под стъпките му.
Как можеше да победи такова чудовище и отряд войници само с един нож?
Осмели се да надникне иззад насипа. Двамата османци повдигнаха пленника и му помогнаха да се закрепи на пясъка. Той куцукаше с десния си край...
Дерин се намръщи. Това бе Матюс, човекът, останал при Сфинкса. Османците явно го бяха заловили. Дали той не ги бе довел до тук? Или османците просто бяха предположили, че мрежата за кракени е тяхната цел?
И къде беше третият от хората й?
И тогава прожекторът се премести отново, а опашката на скорпиона започна да бълва картеч към дърветата по плажа. Куршумите направиха клоните им на сол и вдигнаха облаци пясък във въздуха.
Най-накрая обстрелът спря и група османски войници тръгнаха към храстите. Миг по-късно измъкнаха оттам безжизнено тяло, бяло като тебешир.
Ако не се брояха кървавите петна по униформата му.
Дерин преглътна. Отрядът й не само бе пленен. Вече бе дал и жертва.
Една от огромните щипки заора в пясъка, след което вдигна безжизненото тяло във въздуха. Османците щяха да отведат хората й някъде, вероятно за да ги разпитат н да огледат униформата и екипировките им.
Скоро щяха да се досетят, че това са хора от борда на „Левиатан“, дори Матюс да не ги беше предал. Но пленниците не знаеха нищо за киселинните ракообразни, а дори османците да прегледаха мрежите, нямаше да могат да различат новите зверчета от милионите, които вече обитаваха километричните кабели. Надяваше се да помислят, че става дума за разузнавателна мисия, която е претърпяла пълен провал. Османците вероятно щяха да подадат жалба срещу капитана на „Левиатан“, но нямаше как да разберат, че тази мисия е била всъщност военен удар. Само Дерин можеше да им разкрие истината.