Трябваше да се махне оттук или всичко щеше да бъде загубено. Не можеше да спаси хората си. Нямаше как и да се върне към Сфинкса.
В близките седмици османците нямаше да изпуснат от поглед полуострова.
Оставаше й само един изход.
Дерин погледна през черната вода към товарния кораб, който бе видяла да чака на протока. С настъпването на изгрева, той щеше да продължи плаването си към Истанбул.
- Алек - прошепна тихо тя и се гмурна обратно в морето.
о ДВАДЕСЕТ И ПЕТ о
Минаретата на Синята джамия се издигаха над дървета подобно на гигантски подострени моливи. Тъмносивият купол на храма изпъкваше спрямо неясното небе, а слънчевата светлина проблясваше на светлината на жиролетите и аеропланите над тях.
Алек бе седнал пред една от външните маси на малкото кафене, в което Еди Малоун го бе завел на предишния ден. Улицата беше тиха, а Алек посръбваше от чаша черен чай и разглеждаше колекцията си от османски монети. Бе започнал да учи имената им на турски, а също и това кои от тях трябва да крие от продавачите, ако иска да научи реалната цена на дадена стока. Германците имаха снимките на Бауер и Клоп и ги търсеха. Това означаваше, че Алек трябва да купува храната. По време на разходките си по улиците на Истанбул, той обаче бе научил много.
Как да се пазари с търговците, как да минава незабелязан покрай германците, дори да научава колко е часът по молитвите, които долитаха от минаретата на града. Най-важното обаче бе друго. В този град той бе намерил мястото си. Тук щеше да се реши войната - в полза или във вреда на Машинистите.
Тесният проток вода блещукаше в далечината, а сирените на търговските кораби огласяха въздуха, докато те бавно плаваха по своя път. По този проток пътуваха припасите към руската армия. Той даваше сили на Дарвинистите. Ето защо провидението го бе отвело тук от другия край на Европа.
Алек трябваше да спре войната. А докато се чудеше как да го направи, бе научил и малко турски.
- Насилсиииз? - опита той.
- Иуиуим! - долетя отговорът от покрития кафез на масата.
- Шшт! - Алек се огледа. Изкуствените животни не бяха незаконни, но нямаше нужда да привлича вниманието върху себе си. Освен това бе невероятно дразнещо, че животинчето има по-добър акцент от неговия.
Той намести покривалото на клетката, така че надничащото създание да не се вижда. То обаче вече се бе свило в ъгъла. Разчиташе настроението на Алек безпогрешно.
А в момента Алек бе ядосан.
Къде се губеше Еди Малоун? Бе обещал да дойде преди половин час, а Алек имаше и други срещи. Тъкмо се канеше да стане и да сп тръгне, когато гласът на Малоун долетя зад него.
Алек се обърна и кимна.
- Ето ви и вас, най-после.
- Най-после? - повдигна вежда Малоун - Да не бързате за някъде?
Алек не отговори на това, а мина директно по същество.
- Видяхте ли граф Волгер?
- Да - Малоун махна на келнера и си поръча обед, като преди това внимателно разгледа менюто. - „Левиатан“ е забележителен кораб. Разходката на султана се оказа далеч по-интересна, отколкото предполагах.
- Радвам се да го чуя. Повече ме вълнува обаче какво е казал граф Волгер.
- Той каза много неща... повечето от които не разбрах -Малоун извади тетрадката и химикалката си. - Интересно ми е дали познавате момчето, което ми помогна да намеря Волгер. Казва се Дилан Шари.
- Дилан? - намръщи се Алек - Разбира се, че го познавам. Той е курсант на борда на „Левиатан“?
- Да сте забелязвали нещо странно в поведението му?
- Какво имате предвид? - поклати глава Алек.
- Когато граф Волгер чу съобщението ви, той реши, че трябва да ви намери. Сметнах, че е доста дръзко от негова страна да говори за бягство пред курсант на кораба, в който е пленник.
Малоун се приведе по-близо.
- Но след това той заповяда на господин Шари да му помогне.
- Заповядал му е?
- Все едно го заплашваше - кимна Малоун. - Стори ми се, че знае нещо за него. Това говори ли ви нещо?
- Аз... не съм сигурен - отвърна Алек. Дилан наистина бе сторил някои работи, които щяха да вбесят командващите го офицери - като например това, че бе запазил тайните на Алек. Волгер обаче едва ли щеше да заплаши Дилан с това, че ще разкрие на Дарвинистите кой всъщност е Алек.