- Нещо не е наред, г-н Малоун. Сигурен ли сте, че сте чул правилно?
- Може би ще е по-добре вие да го чуете - мъжът свали жабата от рамото си, постави я на масата и я почеса под брадичката.
- Хайде, Ръсти. Повтаряй.
След миг гласът на граф Волгер прозвуча от устата на жабата.
- Господин Шари. Надявам се разбирате, че това усложнява нещата - рече животинката, след което превключи на гласа на Дилан.
- За какво говорите?
Алек се огледа, но другите клиенти не обърнаха внимание на ставащото. Те гледаха в далечината, все едно всеки ден в кръчмата идваха говорещи жаби. Нищо чудно, че Малоун бе избрал това място.
Жабата изсвири като клаксона на „Левиатан“, след което продължи да редува гласовете, като говореше неясно. От време на време отново изсвирваше.
Но накрая отново проговори с гласа на Волгер:
- Може би, но ако не ни помогнете, ще съм принуден да разкрия вашата малка тайна.
Алек се намръщи. Чудеше се за какво става дума. Волгер говореше нещо за някакви уроци по фехтовка. Дилан отговори, че не го разбира, но гласът му трепереше, все едно щеше да се разплаче.
Най-накрая той се съгласи да помогне на графа и Хофман да избягат. Жабата отново изсвири клаксона, след което млъкна.
Еди Малоун я вдигна от масата и я постави внимателно обратно на рамото си.
- Бихте ли ми обяснили за какво става въпрос?
- Не знам - каза бавно Алек. Това бе самата истина. Никога не бе долавял такава паника в гласа на Дилан. Момчето бе рискувало обесване само и само да помогне на Алек. Какво бе казал Волгер, което да го уплаши толкова много?
Не биваше обаче да говори на глас пред журналиста. Той така или иначе знаеше предостатъчно.
- Може ли аз да ви попитам нещо, господин Малоун? -посочи към жабата Алек - Те знаеха ли, че това чудо запаметява думите им?
- Не съм го отричал - сви рамене мъжът.
- Колко почтено от ваша страна.
- Не съм ги лъгал - настоя Малоун - и ти гарантирам, че в момента Ръсти не запомня нищо. Не би го направил, ако не му наредя.
- Само че аз нямам какво да ви кажа - Алек се втренчи в жабата. Все още чуваше гласа на Дилан. Той бе прозвучал
като друг човек.
Разбира се, с негова помощ Волгер и Хофман имаха по-голям шанс да избягат.
- Волгер спомена ли кога ще опитат?
- Трябва да стане тази нощ - отвърна Малоун. - Срокът на султана почти изтича. Британците или трябва наистина да му подарят „Левиатан“, или да напуснат града.
- Отлично - каза Алек, след което се изправи и протегна ръката си. - Благодаря, че предадохте съобщението ми, господин Малоун. Съжалявам, но ще трябва да ви напусна.
- Имате среща с новите си приятели, може би?
- Оставям това на въображението ви - отговори Алек. -Между другото бих се радвал ако не напишете статия за това веднага. С Волгер можем да поостанем в Истанбул за по-дълго.
- Не се безпокойте - усмихна се Малоун, докато се облягаше на стола. - Така като гледам, историята тепърва ще става интересна.
Алек остави мъжа да драска в тефтера си. Несъмнено записваше всичко, което са си казали. Освен ако не лъжеше. Жабата можеше и да е запаметила думите му. Бе лудост да доверява на този журналист тайните си, но рискът си струваше. Помощта на Волгер бе неоценима.
Съжали, че графът не е с него за следващата му среща. Завен щеше да го запознае с още членове на Комитета на Единство и Прогрес. Самият той бе дружелюбен и образован човек, но приятелите му революционери може би нямаше да са толкова широко скроени. За един аристократ Машинист нямаше да е лесно да спечели доверието им.
- Браво на теб - прошепна Алек на кафеза си, - не издаде нито звук. Ако си послушен, ще ти купя малинки.
- Господни Шари - отговори съществото, след което се изкикоти.
Алек се намръщи. Думите бяха част от разговора, повторен от жабата. Създанието не имитираше гласове, но въпреки това момчето различи саркастичния тон на граф Волгер. Алек се запита с какво ли тези две думи бяха
направили впечатление на животинката.
- Господни Шари - повтори отново то. Звучеше невероятно доволно от себе си.
Алек го накара да млъкне и извади ръчно направена карта от джоба си. Пътят, илюстриран от красивия почерк на Завен, го отведе на северозапад от Синята Джамия, към квартала, в който бе попаднал преди две нощи.
Докато вървеше, сградите станаха по-високи. Личеше си Машинисткото влияние. Релси за трамвай бяха построени сред павирани камъни, а стените бяха покрити с парни изпарения, почернели почти като металните кули в Прага и Берлин. Немски самоходи пуфтяха надолу по улиците, а техният обикновен функционален дизайн се стори странен на Алек след шарените и подобни на животни механизми на османците. Личаха си и знаците на бунта - смес от азбуки и религиозни символи покриваха стените и представяха различните малки нации, които съставляваха Османската империя.