Алек видя в това своя шанс, приближи мъжа и опря ножа в гърлото му.
- Предайте се, сър! Предимството е на моя страна!
Мъжът бе по-дребничък, отколкото бе мислил - и по-бърз. Той се извърна и внезапно застана лице в лице с Алек. Момчето кръстоса поглед с дълбоки кафяви очи, около които падаха къдри кафява коса. Оказа се, че това все пак не е мъж.
- Предимството ти не е голямо, момче - каза момичето на отличен немски, - освен ако не искаш да умрем заедно.
Алек усети бодване и погледна надолу.
Върхът на ножа й се опираше в стомаха му.
Алек преглътна. Не знаеше какво да стори. Тогава обаче вратата на склада се вдигна със скърцането на вериги и лостове.
И двамата вдигнаха очи нагоре, без да отпускат смъртоносната си прегръдка.
Завен застана на прага и им се усмихна.
- Алек, радвам се, че най-после пристигна. Виждам, че вече си се запознал с дъщеря ми!
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТ
- Трябваше да ме оставиш да го убия - каза дъщерята на Завей, докато се катереха по широките стълбища на склада.
Съществото се изкикоти от клетката си. Алек се запита що за лудост го е обзела.
- Ах, Лилит - изцъка съжалително с език Завен, -виждам, че си наследила характера на майка си.
- Той говореше с някакъв журналист!
Алек осъзна, че Лилит нарочно говори на немски, за да я разбере. Стори му се странно да го заплашва момиче. Почти толкова унизително като това да сбърка такова за мъж.
- Нене ще се съгласи с мен - заяви Лилит и погледна заплашително към Алек - и тогава ще видим кой има предимство.
Той вдигна очи към тавана. Все едно можеше да бъде победен от момиче. Вината бе на създанието, което го бе разсеяло. Докато се изкачваше по стъпалата, кафезът му се виждаше все по-тежък и по-тежък. Колко нависоко трябваше да стигнат?
- Господин Малоун носеше съобщение за мен - обясни той - от приятеля ми на борда на „Левиатан“. Не съм му казвал нищо за вашия Комитет!
- Може би не си - съгласи се Лилит, - но аз те следвах цял час преди да ме забележиш. Глупостта може да е също толкова смъртоносна, колкото и предателството.
Алек си пое дълбоко въздух и за стотен път си пожела Волгер да беше тук. Завен обаче само се засмя!
- Ха! Няма нищо срамно в това да не забележиш дъщеря ми, Алек. Тя е повелител на сенките. Обучена от най-добрия! - потупа се по гърдите той.
- Вярно е, че не те Забелязах - отвърна Алек и се обърна към Лилит. - Някой друг следваше ли ме?
- Не. Щях да забележа.
- Добре тогава. Не съм ви издал на тайната полиция на султана, нали?
Лилит изсумтя и ускори крачка.
- Ще видим какво ще каже Нене.
- Така или иначе - извика Алек след нея, - ако германците ме намерят, няма да се хабят да ме преследват. Просто ще изчезна.
Без да се обръща, Лилит промърмори в отговор:
- Това е полезна информация.
О О &
Стълбището продължи да се вие нагоре. Бе слабо осветено, а единствената светлина се процеждаше през завесите на прозорците. Когато Завен ги изведе над равнището на парите от улицата, стълбите сякаш се проясниха, а по стените се появиха следи от човешка ръка - семейни портрети и тройните кръстове на Византийската църква.
- Завен? - попита Алек - Тук ли живееш?
- Каква невероятна дедукция - обади се Лилит.
- Винаги сме живели над работното място - каза Завен и спря пред двойна дървена врата с медни орнаменти -независимо дали става дума за магазин за шапки или механическа фабрика. И сега, когато работата на семейството ми е революцията, живеем над Комитета.
Алек се намръщи, замислен за това къде ли е този комитет. Складът изглеждаше като празна църква - боята по стените бе напукана, стълбите бяха в ужасно състояние.
Докато отваряше вратите, Завен каза:
- Вкъщи не се маскираме.
Лилит го погледна ядосано, но свали пустинните дрехи. Под тях носеше червена копринена рокля, която почти стигаше до пода. Алек забеляза колко кафяви са очите й и колко красива бе тя. Бе голям идиот, за да я сбърка с мъж.
Завен бутна вратите и ги въведе в един същински вихър от цветове. Пъстри коприни покриваха диваните и столовете на апартамента, а електрическите лампи бяха украсени с разноцветни дъги. На пода бе проснат огромен персийски килим, в който бяха вплетени рисунки като паднали есенни листа. Слънчевата светлина навлизаше от огромен балкон, който осветяваше цялата мозайка. Личеше си обаче и това, че мебелите бяха виждали по-добри дни, а и килимът бе поизносен тук и там.
- Много уютно - каза Алек - за революция.
- Правим Каквото можем - отвърна Завен и уморено погледна към стаята. - Добрият домакин трябва първо да предложи чай. Но вече закъсняхме.