Влезе вътре и затвори вратата зад гърба си, като държеше ножа пред себе си.
- Хало? - извика тихо тя. Надяваше се ограниченият й Машинистки да й свърши работа. Никой не отговори. Когато очите й свикнаха с тъмното, Дерин подсвирна тихо.
Това бе вагон-ресторант, натруфен като ято пауни. От едната му страна имаше наредени малки масички. Медни перила блестяха, а извитият таван бе покрит с кожа на вълнички. Креслата изглеждаха изключително тежки на фона на крехките и ефирни мебели на борда на „Левиатан“. Всеки от столовете имаше малки облегалки за крака, излизащи от пода. В сенките стоеше механичен сервитьор с фес, който не помръдваше.
Тя направи няколко крачки. Чувстваше се не на място. Макар да бе празно и тъмно, мястото изглеждаше луксозно. Дерин очакваше пред нея да изскочи мъж в костюм, който да й се скара, че е облечена неприлично.
Тя седна на една от масите и надникна под пердетата към ставащото навън. Електрическите фенери на преследвачите й просветваха в мрака, но по посока на водата. Все още смятаха, че тя е избягала от Експреса. Сред пристанището отекваха крясъци и кучешки лай, но тук, във влака, изглеждаше сякаш всеки миг могат да й донесат вечеря.
- Вечеря - прошепна Дерин и скочи на крака.
Тя мина зад бара и започна да рови из рафтовете му Намери тирбушони и кърпи, а също бутилки с вино и бренди. Това бе само вагон-ресторант, отделен от кухните.
Нямаше никаква храиа\
Тогава обаче намери чекмедже, пълно със скъпи сладкиши, завити с дебели покривки. Някой от екипажа явно ги бе приготвил, а след това бе забравил за тях.
Дерин седна на пода и заяде от сладкишите. Не бяха съвсем пресни, но й се сториха по-вкусни от всичко, което бе яла от стъпването си в служба. Тя прокара хапките си с глътка вода от дъното на една голяма сребърна кана, а после отпи няколко глътки бренди.
- Не е зле - заяви тя и се уригна.
Дерин отново погледна през прозореца. Нямаше н следа от преследвачите й. Те вероятно я търсеха на брега. Сигурно бяха решили, че тя се е скрила във водата.
Механичните ръце вече бяха натоварили и последния багаж - няколко огромни стъклени батерии и изолатори -и двигателите на влака отново заръмжаха.
Ами ако я отведеше до някоя близка спирка, откъдето да се върне към града преди настъпването на зората? Никой нямаше да забележи, че се е измъкнала с влака, нито това, че луксозният Ориент Експрес е натоварен с индустриална стока.
Влакът тръгна. Дерин си припомни, че не се е качила в него, за да шпионира Машинистите. Бе тук, за да помогне на Алек, а не да разкрие тайните на Османската империя!
Вече почти бе подминала оградата с бодлива тел. От тук нататък можеше да скочи, когато си иска.
Дерин се върна в бара и избра най-скъпата бутилка бренди, която можа да намери. Това си бе пладнешки обир, но имаше нужда от нещо, което да продаде в замяна на малко пари и хубав обяд. Доброто старо бренди бе най-доброто, което успя да намери.
Експресът запълзя към Истанбул, без да привлича особено внимание. От едната страна на релсите бе морето, а от другата - затъмнени складове и затворени фабрики. Дерин отвори вратата и застана между вагоните. Чакаше правилния момент, в който да скочи.
Когато влакът забави ход, тя скочи с грацията на турист, дошъл на посещение. Приземи се на паважа и се приведе докато пушещият дракон не я подмина, а след това тръгна към неосветените улици.
Дори в този час светлините в центъра на града блестяха на хоризонта. Дерин обаче прецени, че в момента има повече нужда от почивка, отколкото от храна. Затова избра най-тъмната и мръсна уличка, която можа да намери, и се сви в нея за няколко часа сън.
Събуди се преди настъпването на зората, след като някой я побутна с метлата си. Това бе млад човек в престилка, който работеше без видим ентусиазъм. Когато Дерин се изправи на крака, той се обърна и продължи да мете по улицата, без дори да продума. Разбира се, човекът едва ли очакваше от нея да говори турски. Пристанището на Истанбул по всяка вероятност изобилстваше с чужди моряци, прегърнали бутилка бренди. В далечината ехтяха барабани, на чиито фон се чуваше и пеене. Бе доста рано за подобна врява, но трите котки, с които бе споделила уличката, не й обърнаха внимание и отново заспаха, след като метачът се махна.
Дерин тръгна напосоки, докато не забеляза гората от минарета до двореца на султана. Там някъде трябваше да има ресторанти за туристите. Кексовете в стомаха й бяха отстъпили място на глада, а ако искаше да намери Алек в този огромен град, трябваше да е сита, за да мисли трезво.
Да се разхождаш в Истанбул пеша не бе като да го гледаш от въздушен кораб или седлото на гигантски слон. Миризмите бяха много по-остри - ароматите на непознати подправки се смесваха с машинни изпарения и сладникавата следа от минаващи каручки с малини. Тук и там се забелязваха бездомни кучета, които гледаха гладно към храната наоколо. В ушите на Дерин прозвучаха поне дузина езици, а по вестникарските щандове личаха издания на най-различни азбуки. За щастие сред вавилонското стълпотворение много хора разговаряха със знаци, което й даваше надежда, че ще може да се разбере с местните.