Когато няколко мъже с моряшки униформи заговориха Дерин, тя им отговори на Машинистки. Бе научила няколко поздрава от Бауер и Хофман, а също и няколко ругатни, но малко практика никога не бе излишна.
Намери магазин, на чиято витрина бяха изложени бутилки със скъп алкохол. Тя извади брендито си и влезе вътре. Съдържателят изгледа подозрително мърлявите й дрехи и едва не я изгони, когато установи, че тя идва да продава, а не да купува. Изражението му обаче се промени веднага щом видя етикета на бутилката. Предложи й купчина монети, която веднага се удвои след като тя го погледна недоверчиво.
Повечето от ресторантите бяха все още затворени, но Дерин скоро намери хотел. След няколко минути седна пред закуска от сирене, маслини, краставици, черно кафе и купичка странна течност, наричана от местните „кисело мляко“. Тя бе нещо средно между мляко и сирене.
Докато се хранеше, Дерин се запита как може да намери Алек. В съобщението си до граф Волгер той бе казал, че хотелът носи името на майка му. Това звучеше доста ясно, само дето Алек никога не бе казвал на Дерин името на майка си. Знаеше как се казва неговият прачичо, императорът - Франц Йосиф - и помнеше, че баща му също е Франц еди-кой-си. Съпругите на благородниците обаче рядко се ползваха с известността на половинките си.
Тя видя как група моряци минават покрай нея и се запита дали някой от тях не е австриец. Те сигурно щяха да знаят името на убитата архидукеса, но Дерин не бе сигурна, че ще успеят да я разберат. Освен това си спомни и другата половина от съобщението на Алек - за това, че германците го преследват. Въпроси относно принца-беглец от страна на англоговорящ моряк щяха да предизвикат подозрение.
Трябваше сама да намери отговора. За щастие семейството на Алек бе известно. Трябваше да го има в учебниците по история... Просто трябваше да намери някакво родословно дърво!
След около час Дерин се намери застанала в основата на широко мраморно стълбище с нова-новеничка тетрадка в ръка. Пред нея бе, доколкото бе разбрала от разговорите със знаци и оскъден Машинистки, най-новата и голяма библиотека на Истанбул. Огромните й медни колони блестяха на слънцето, а задвижваните с пара въртящи се врати изпращаха и посрещаха хора без прекъсване. Когато мина през тях, Дерин изпита същото чувство, което бе усетила и във вагон-ресторанта на Ориент Експрес. Не й бе мястото в толкова луксозно здание, а жуженето на всички машини наоколо я замайваше.
Таванът бе направен от стъклени тръби, пълни с малки цилиндри, които преминаваха през тях с такава скорост, че й бе трудно да ги види. Стените бяха покрити със стрелки на изчислителни машини, които трепкаха като ресните на изнервения „Левиатан“. Часовникови машини с размера на кутии за шапки щъкаха по мраморния под, натоварени с купчини книги.
Зад редица бюра се трудеше малка армия от писари, но Дерин си проправи път към огромното преддверие, където имаше огромни купчини книги. Изглеждаше сякаш в библиотеката имаше милиони томове. Все някои от тях
трябваше да са на английски.
Пътят й обаче бе препречен от скъпа желязна ограда, която минаваше през цялата стая. На всеки няколко метра имаше надпис, който повтаряше едно и също съобщение на половин дузина езици:
СЕКЦИЯТА Е ЗАТВОРЕНА. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ ОТ ИНФОРМАЦИОННОТО БЮРО
Дерин се върна при бюрата и, когато събра достатъчно смелост, отиде при най-симпатичния на вид чиновник. Той имаше дълга сива брада, фес и пенсне. Когато я видя да приближава, се усмихна малко объркано. Дерин предположи, че повечето моряци не прекарваха времето си на суша в библиотеката.
Тя му се поклони, след което откъсна две страници от тетрадката си и ги постави на бюрото. На едната нарисува герба на Хабсбургите, който украсяваше Бурехода на Алек. На другата нарисува дърво с клони, като генеалогиите на големите въздушни зверове, които господин Ригби я караше да помни. Не се съмняваше, че Машинистите рисуват своите родословни дървета по различен начин, но един библиотекар трябваше да може да разбере идеята.