Мъжът намести очилата си, разгледа скиците, а после погледна учудено към Дерин.
- Австриец ли сте? - попита той на Машинистки.
- Не, сър. Америка - тя също отговори на немски, но се опита да изимитира акцента на Еди Малоун. - Искам обаче...
Мозъкът й бясно заработи.
- Да разбера войната.
- Много добре - бавно кимна мъжът. - Един момент.
Той се обърна към нещо, което приличаше на пиано върху бюро и натисна клавишите му. Музика не се чу, но от един жлеб изскочи карта. Той й я подаде и посочи:
- На добър час.
Дерин му се поклони и благодари, след което последва посоката на пръста му към един павилион в центъра на стаята. Видя как през него минава друг клиент. Жената постави картата си в нещо, което приличаше на миниатюрен стан. Картата мина под предмет, подобен на гребен, чиито метални зъбци се отваряха и затваряха, все едно изучаваха дупките в картата. След миг на скърцане и въртене, картата бе изплюта обратно. От върха на павилиона излезе часовников механизъм, който тръгна към наредените книги.
На Дерин й стана гадно от цялата безумна Машинистка система, но повтори процеса със собствената си карта. Когато картата изскочи обратно, установи, че на нея има номер.
След минута бродене във фоайето, Дерин намери редица малки масички с номера върху тях. Тя седна на тази, чиито номер отговаряше на този на картата й и извади тетрадката си. Машините бръмчаха наоколо, докато тя рисуваше. Звукът им се смесваше в нещо, което наподобяваше миенето на далечни вълни по брега. Дерин се запита как Машинистите успяват да получават отговори на въпросите си, като пъхат хартийки в разни машини. Нима всяко късче знание имаше свой собствен номер? Системата вероятно бе по-бърза от това да обикаляш прашните лавици на стълба, но така човек пропускаше много книги, които иначе можеше да забележи и сам.
Тя погледна към изчислителните машини, които покриваха стените и се запита за какво ли са те. Дали записваха всички въпроси, които библиотекарите получаваха? И ако да, кой проверяваше резултатите?
Дерин си спомни очите, които надничаха към нея от тронната зала на султана и започна да тропа нервно с пръсти. Надяваше се, че в целия този океан от информация никой нямаше да забележи няколкото въпроса за началото
на проклетата война.
Най-накрая механичната машина се върна при нея, като куче, намерило кокал. Бе натоварена с дузина книги, всяка от които бе много дебела и с кожена подвързия. Тя взе няколко от тях и прелисти позлатените по ръба страници. Някои бяха на Машинистки, а други на странната азбука, която бе видяла на много от знаците навън. Една обаче нямаше никакви думи, а само имена, дати и гербове. На корицата й бе знакът на Хабсбургите и латинска сентенция, която тя бе запаметила от първата среща на Алек с д-р Барлоу.
Bella gerant alii, tu Felix Austria, nube.
„Нека другите воюват“ означаваше първата част.
- По дяволите - изруга Дерин тихо. Явно имаше много Хабсбурги. Книгата бе достатъчно дебела, че да зашемети хипопотам, а хронологията стигаше до осемстотин години назад в миналото. Алек обаче бе едва на петнайсет; трябваше да е накрая.
Тя отгърна последните страници и скоро го намери.
„Александър, принц фон Хохенберг“. До името му бяха и имената на родителите му - „Франц Фердинанд и Софи Чотек“.
- Софи - промърмори Дерин, след което се облегна назад и се усмихна.
Тя остави купчината книги на масата и тръгна обратно към въртящите се врати. След като слезе по мраморните стъпала навън, тя приближи първото от шесткраките таксита, оформено като огромна буболечка, след което извади останалите монети от джоба си.
- Хотел Софи? - попита тя. Англичаните и Машинистите имаха една дума за хотел.
Пилотът се намръщи, след което попита:
- Хотел „Света София“?
Дерин кимна щастливо. Това звучеше като точното място.
Трябваше да е точното място.
Таксиджията разгледа монетите й, след което посочи задната седалка с палеца си. Дерин скочи вътре и този път успя да се наслади на звука на Машинисткия двигател под нея. Бе успяла да намери Алек в град, пълен с милиони.
Заслужаваше малко почивка.
о ТРИДЕСЕТ о
Хотел „Света София“ бе върхът на сладоледа.
Дерин поклати глава. Трябваше да очаква от Алек да отседне в такова място. Фоайето бе с височината на триетажна сграда, осветено от два полилея с газови лампи и огромен стъклен таван, боядисан в синьо. Портиери в униформи напътстваха механичните носачи през тълпата. Мраморни стъпала се изкачваха нагоре към мецанини и балкони, а асансьори изпускаха пара като ракети, излитащи към небето.