Дерин се запита защо Алек не бе избрал място, което дори да не носи името на майка му, не е толкова... аристократично. В крайна сметка германците все още го търсеха. Това от своя страна означаваше, че Алек няма да е запазил стаята си на свое име. Как тогава щеше да му остави съобщение?
Дерин остана на място с надеждата да зърне Алек, Бауер или майстор Клоп във фоайето. Хората там обаче бяха съвършено непознати и скоро тя усети погледа на един портиер с бели ръкавици. Откраднатата й униформа бе мръсна и намачкана от спането в уличката и тя не се вписваше изобщо в целия този лукс наоколо. В джоба й бяха останали само още няколко монети. Нямаше да й стигнат за наемане на стая. Не и тук. Може би обаче можеше да си купи кафе и обяд. След закуската си бе стигнала до извода, че има и по-лоши места в Истанбул.
Дерин седна на една малка маса в стола на хотела така, че да може да гледа към фоайето. Келнерът не говореше английски, но Машинисткият му не бе по-добър от нейния. Той се върна с кана силно кафе и меню. Не след дълго Дерин отново пируваше, този път с агнешко, накълцано с подправки и стафиди, полято с мармалад от сливи, тъмен като стара синина. Хранеше се бавно, без да изпуска вратите на хотела.
Хората идваха и си отиваха. Повечето бяха стари богати
Машинисти. Мъжът до нея носеше монокъл, имаше дълги, извити нагоре мустаци и четеше някакъв вестник на немски. Когато стана, Дерин се протегна и го взе. Прелисти страниците, за да прикрие факта, че нарочно не дояжда обяда си.
Последната страница бе само снимки - последната мода, новите механични слуги и добре облечени дами на ролкови кънки. Нищо кой знае какво, докато не стигна края на страницата. Там видя снимки на „Левиатан“, който прелиташе над града, на „Неустрашим“, който бе коленичил на улицата след нападението, и на двама арестувани мъже.
Матюс и Спенсър, оцелелите войници от отряда й.
Тя се втренчи в снимката, подразнена от това, че Алек не я е научил да чете Машинистки. Трите снимки едва ли предвещаваха нещо добро. „Левиатан“ щеше да напусне Истанбул днес, намразен от населението и властите.
Освен ако османците вече не го бяха изгонили.
Дерин се намръщи. Граф Волгер бе планирал бягството си за миналата нощ. След всичко случило се напоследък, тя бе забравила за него.
Свали вестника и огледа старите Машинисти във фоайето. Никой от тях нямаше кльощавата фигура на Волгер, нито сивия му мустак. Графът обаче нямаше да има нужда от библиотеката, за да разбере името на Алек. Може би вече бе горе и си пиеше чая с Алек и останалите!
Точно тогава Дерин забеляза как през вратите на хотела влиза млада двойка. Бяха облечени като местни, а момичето изглеждаше на осемнайсет и бе много красиво, с дълга тъмна коса, вплетена на плитки.
Дерин преглътна. Момчето бе Алек! Едва го позна с туниката и феса. Бе очевидно, че той не може да обикаля Истанбул в австрийска униформа, но не бе очаквала да го види като османлия.
Алек се спря и огледа фоайето. Дерин обаче отново вдигна вестника пред себе си. Кое бе това странно момиче? Част от новите му съюзници? Тази дума внезапно придоби съвсем друго значение в главата на Дерин.
Миг по-късно Алек и момичето се насочиха към асансьорите и Дерин скочи на крака. Което и да бе това момиче, Дерин не можеше да си позволи да изпусне шанса си. Тя остави останалите си монети на масата и тръгна към тях.
Вратата на асансьора се отвори между двамата, а един от служителите на хотела ги вкара вътре. Дерин размаха вестника и служителят кимна, задържайки вратата. Алек и момичето говореха нещо на Машинистки и дори не забелязаха, че тя е влязла с тях.
Когато вратата се затвори, Дилан отвори вестника, все едно ще чете.
- Времето в града е доста добро - каза тя на английски.
Алек се обърна към нея смаян. Той отвори уста, но от нея
не излезе нито звук.
- Дилан - каза тя учтиво - в случай, че си забравил.
- Боже мой! Наистина си ти! Какво обаче...
- Дълга история - каза Дилан и погледна към момичето. -Тайна, ако трябва да бъдем точни.
- Ах... разбира се, трябва да ви запозная - каза той, след което погледна към служителя. - Това ще стане... доста скоро.
Изкараха остатъка от пътя с асансьора в мълчание.
Алек ги изведе до двойна врата, която разкри широка стая, покрита с коприна и пискюли, със собствен балкон и лъскава медна клавиатура, чрез която можеше да извикаш слуги. Легло не се виждаше - само още едва двойна врата, зад която имаше още една стая.
Дерин забеляза как очите на другото момиче се изцъклят и се почувства облекчена. Явно и тя не бе идвала тук.