- Знаеш, че винаги съм готов да помогна - отвърна Дерин и потупа Алек по рамото. Макар, че вълнението му й се струваше безсмислено. Германците вече знаеха, че Алек е в Истанбул. За какво му бе да рискува да го хванат?
Ставаше дума просто за някакво писмо.
Нали?
- Тъпчо такъв! - извика Дерин - Сънувах прекрасен сън!
- Време е да тръгваме - отвърна Алек.
Дерин простена. Предния ден бе помагала на Лилит в носенето на части и купчини хартия. Всеки мускул в тялото й я болеше. Нищо чудно, че Машинистите бяха постоянно сърдити. Всичкият този метал тежете адски.
В съня си бе летяла. Не на кораб или на Хъксли, но със свои собствени криле. Бе лека като пеперуда и се бе чувствала прекрасно.
- Не можем ли да го оставим за друга нощ? Напълно съм скапан.
- Става точно седмица, Откакто напуснахме хотела,
Дилан. Така се бяхме уговорили.
Дерин въздъхна. Видя отчаянието в погледа на момчето. Той винаги изглеждаше така, щом станеше дума за писмото, макар да не желаеше да споделя защо това е толкова важно.
Алек я отви и Дерин скочи, за да се покрие. Добре, че бе заспала в униформата на механик, както вече правеше постоянно. Тук трябваше да внимава много. Пилотите, които идваха да тренират в склада на Завен, се чудеха кое е странното момче, което не знаеше нито един от езиците на османската империя. Затова и Дерин винаги бе или с Лилит, помагайки с работата за Паяка, или при Завен, с който готвеше. Научи имената на много нови подправки и кълцаше чесън и лук, докато пръстите я заболяха.
- Споко бе! - извика тя - Ставам.
- Шшт. Не искам другите да ме разпитват къде отивам.
- Добре де, хубаво. Само изчакай навън за минутка.
Той се поколеба, но най-сетне я остави на мира.
Дерин облече турските си дрехи, като не спираше да си мърмори за проблемите в характера на Алек. Напоследък често си говореше сама. Чувстваше, че животът с Машинистите я подлудява. Вместо да е обкръжена с животни и да лети, Дерин бе подложена на системния тормоз от бръмченето на различни спици и части. Дори кожата й вонеше на машинно масло. А от всичките джунджурии, по които бе работила миналата седмица, й харесваше само Паяка. Неговите остриета и ленти бяха елегантни като че ли са част от екосистема и превръщаха купчините хартия и мастило в информация. Дългите му метални ръце й напомняха за клоните на древно дърво. Но дори мисълта за живо същество я изпълваше с носталгия по въздушния кораб.
И всичко това за да помогне на някакъв шантав принц.
Тя излезе в двора за тренировки, където стояха последните крачещи машини. Системите, с които щяха да изстрелват лютивите си бомби, бяха наполовина готови. Над всички се бе извисил джин с огромни ръце. Дулата му бяха все още мокри от тестовете. Като правоверни мюсюлмани, арабите имаха право да въоръжават машините си с парни оръдия. Те не стреляха куршуми, но можеха да скрият машината в облак вряща пара.
Вратата на двора бе притворена. Дерин се промъкна през нея и завари Алек да я чака на улицата.
Лилит също бе там, облечена в скъпи европейски дрехи.
- Тази пък какво търси тук?
- Не ти ли казах? - повдигна вежда Алек - Трябва ни някой, който служителите в хотела да не могат да разпознаят. Лилит нае стая вчера.
- И с какво ще ни помогне това?
- Стаята ми е на последния етаж, като тази на Алек. На две врати от нея, всъщност. И двете имат балкони.
Дерин се намръщи. Трябваше да признае, че прескачането на балкони бе една идея по-лесно от разбиването на ключалка. Защо обаче не й бяха доверили плана предварително?
- Мога да се промъквам не по-зле от вас двамата - заяви момичето. - Питай Алек колко лесно го проследих.
- Вече ми е разказвал - отвърна Дерин. - Повече от веднъж. Само че...
Тя не знаеше какво да каже. Лилит не бе лошо момиче. Разбираше от машини и пилотираше не по-зле от който и да е мъж. По някакъв начин тя бе като Дерин - държеше се като мъж, но без да се прави на такъв. Това бе хитро.
Момичето обаче се появяваше всеки път, когато Алек и Дерин оставаха насаме и това я влудяваше. II защо Алек не й бе казал, че Лилит ще идва с тях? Колко още тайни пазеше от нея?
- Или всичко е заради това, че съм момиче? - попита студено Лилит.
- Не, естествено - поклати глава Дерин. - Просто ми се спи.
Лилит остана на място. Изглеждаше ядосана и очакваше да чуе нещо повече. Дерин обаче само се обърна и тръгна към тузарската част на града.
Хотел „Света София“ се издигаше тъмен и безмълвен.
Една-единствена газена лампа светеше над прага му. Дерин и Алек гледаха от сенките как Лилит влиза вътре. Портиерът я поздрави, когато тя мина покрай него.