- Тъпо е да се промъкваме - прошепна Дерин. - Наистина ли мислиш, че ще ни познаят?
- Не забравяй, че ако писмото ми е попаднало не където трябва - отвърна Алек, - вътре ще гъмжи от германски агенти.
Дерин кимна. Това беше вярно. Всяка следа от липсващия австрийски принц щеше да вдигне далеч повече шум от едно откраднато такси.
- Сега ще се срещнем с нея - отвърна Алек и изведе Дерин до малка уличка, където бе изсипан боклук от малката кухненска врата на хотела. Изглежда двамата с Лилит бяха планирали това внимателно.
Дерин потисна ревността си. Все пак бе войник на мисия, а не някоя проста селянка на вечеринка!
Приближи вратата и надникна през прозореца. В кухнята бе тъмно, а неподвижните ръце на механичния мияч хвърляха зловещи сенки. След няколко минути обаче в мрака се появи неподвижна фигура и вратата се отвори.
- На предното бюро има някой - прошепна Лилит, - а във фоайето някакъв мъж чете книга, така че не вдигайте шум!
Когато се промъкнаха вътре, Дерин усети миризмите на готвено. Спомни си вкусното ядене от двата си дни престой тук. Купички с фурми, кайсии и восъчно жълти картофи бяха струпани на дълга дървена маса, а редица лилави патладжани сякаш сияеха в тъмното в очакване да бъдат нарязани.
Мирисът на чушки обаче я накара да се намръщи. Завен бе правил лютиви бомби цял ден и очите на Дерин още смъдяха.
Лилит ги изведе от кухнята към тъмна и празна столова. Местата бяха наредени, а салфетките сгънати така, все едно гостите ще пристигнат всеки миг. Дерин усети как я полазват тръпки, както ставаше всеки път, щом се озовеше на скъпарско място.
- Има стълбище за слугите - прошепна Лилит и ги изведе към малка врата в далечната стена. Стълбището бе тясно, тъмно и скърцаше заплашително при всяка тяхна стъпка. Машинисткото дърво винаги звучеше древно и злощастно, като лелите на Дерин в зимна сутрин. Така ставаше, когато сечеш дърветата вместо да произвеждаш дървесината по изкуствен път. Тримата се изкатериха бавно, за да останат тихи и минаха дълги минути преди Лилит да ги отведе до познатия им широк коридор.
Дерин почувства хлад, когато мина покрай стаята на Алек. Ами ако бяха намерили писмото му? Тогава вътре щяха да ги чакат половин дузина Машинистки агенти.
Лилит спря две врати по-нататък и извади ключ. Миг по-късно се озоваха в стая, също толкова луксозна, колкото бе и тази на Алек. Дерин за пореден път се запита защо онова писмо бе толкова важно. Наистина ли си заслужаваше парите, които бяха дали за тази стая? Пари, които можеха да отидат в машините на Комитета?
- Към балкона - посочи Лилит.
Дерин мина през стаята и излезе в хладната нощ.
Балконите на последния етаж бяха почти толкова широки, колкото и самите стаи. Бе лесно да минеш от един на друг. Изискваше се скок, който човек от Въздушните сили правеше всеки ден.
Въпреки това тя се обърна към Алек и изсъска:
- Ако ми беше разказал за тъпия си план, можех да донеса въже.
- Уплаши се от височината ли? - усмихна се той.
- Да бе - Дерин стъпи на перилото и разпери ръце, за да запази равновесие.
- Стой тук - обърна се Алек към Лилит. - Може да ни очакват.
- Мислиш ли, че не мога да се защитя?
Дерин застина. Чудеше се какво ли ще отговори Алек. Дали не се тревожеше за Лилит повече, отколкото за себе си? Или не искаше да приеме помощта на момиче?
И двата варианта бяха дразнещи.
- Знам, че можеш да се защитиш - отвърна той, - но ако те хванат, могат да те разпознаят като дъщерята на Завен.
Това ще отведе полицията право в склада.
Дерин премигна. Алек проявяваше здрав разум!
- Ами ако хванат вас? - попита Лилит.
- Тогава ще трябва да свалите султана и да ни освободите.
Лилит изглеждаше ядосана, но кимна.
- Просто внимавайте. II двамата.
- Не се безпокой за нас - отвърна Дерин и скочи.
Приземи се на следващия балкон с меко „туй“, след което се обърна, за да подаде ръка на Алек. Той скочи с мрачно изражение на лицето. Ръката му трепереше леко, когато тя я хвана, за да го задържи.
- Кой се уплаши от височината сега? - прошепна тя.
- Ами височко си е, в крайна сметка.
Дерин изсумтя. Бе скачала на височина от няколкостотин километра. Половин дузина етажи й се виждаха съвсем незначителни. Тя мина през балкона, отново се качи на перилата и пак скочи, без дори да поглежда към земята.
Даде знак на Алек да изчака и надникна вътре.
Стаята бе тъмна, но празна. Дерин вкара острието на ножа си в цепнатината между вратите и ги отвори, след което се заслуша.
Нищо.