Алек стисна свитъка си. Германските кораби бяха ахилесовата пета в плана на Комитета. Но ако британското чудовище се погрижеше за тях, съотношението на силите се променяше.
- Точно от това имахме нужда, Дилан. Трябва да кажем на Комитета!
- Не можем - отвърна момчето. - Вярвам на Завен и семейството му, но в заговора са замесени още стотици. Ами ако един от тях е Машинистки шпионин? Германците ще разберат за идването на „Левиатан“, а „Гьобен“ ще свали „Левиатан“ с дяволския си гръмовержец!
- Разбира се - потръпна Алек, като сн спомни неприятното усещане от изкуствената светкавица. - Какво обаче ще стане с плана на Завен? Той ще поведе машини, въоръжени с люти чушки, срещу корабите. Според Клоп това е пълна лудост.
- Клоп е прав - съгласи се Дилан, - но не го казвай на Завен. Ако ударят в нощта на новолунието, „Гьобен“ ще е потънал още преди да стигнат целта си!
Алек кимна бавно, замислен върху чутото. В открита битка за града султанът щеше да прати бойните си слонове по улиците, разчитайки бойните кораби да охраняват двореца. Но ако чудовището ги потопеше, революцията щеше да е свършила за една нощ. Хиляди можеха да бъдат спасени.
Разбира се, атака в тъмното означаваше, че трябва да научат пилотите на Комитета да карат машините нощем. Той вече бе обяснил принципите за това на Лилит и тя ги бе схванала сравнително бързо.
Това можеше да даде още едно предимство на революционерите.
- Ще наредя на Клоп да каже, че е сменил мнението си, че смята лютивата бомбардировка над „Гьобен“ за ефективна. Ще се сърди малко, но ще изпълни заповедите ми. Как обаче да убедим Комитета да избере точно тази нощ!
- Нека Клоп каже, че е по-добре да атакуваме корабите в мрака - сви рамене Дилан. - След това ще кажем, че на 19-ти септември има новолуние. Те сами ще решат останалото.
- А ти ще омаеш Лилит на наша страна - усмихна се Алек.
Дилан се изчерви.
- Като става дума за тайни, ти няма да кажеш на Лилит за този разговор, нали? Това само ще обърка нещата.
Алек се засмя. Винаги му бяха казвали, че Дарвинистите говорят открито по въпросите за биологията, даже, че са вулгарни. Дилан обаче изглеждаше доста стеснителен. Напомняше му повече на ученик, отколкото на войник.
Бе доста забавно.
- Както казах, ще пазя тайните ти.
- Ами добре тогава - Дилан се поколеба. - Сигурен ли си, че тя харесва мен, а не теб?
- Надявам се - отново се засмя Алек. - В крайна сметка, ако се харесвахме един друг, щеше да се наложи да избягам.
- Какво имаш предвид?
- По дяволите, Дилан. Лилит е обикновено момиче, повече дори от майка ми.
Алек вдигна свитъка.
- Пораснах без да знам, че това ще се случи, без да знам кой съм всъщност, със знанието, че за всички щеше да е по-лесно, ако не съм се родил. Никога не бих причинил това на собствените си деца.
- Май не е лесно да си принц - погледна към свитъка Дилан.
- Вече е поносимо - Алек потупа рамото на Дилан. Бе щастлив, че е споделил тайната си с единствения си истински приятел. - Да се махаме оттук. Революцията ни чака.
Лилит отвори намръщена вратата си.
- Доста се позабавихте. Уплаших се да не би да са ви хванали.
- Трябваше да обсъдим някои неща - намигна Алек на Дилан, след което вдигна свитъка, - но намерихме това.
Лилит ги погледна особено и Дилан отклони поглед засрамен, след което избяга към стълбището на слугите. Алек сви рамене вместо Лилит, след което го последва. Докато слизаха по стълбите, хотелът около тях се размърда. Парните асансьори засъскаха, готови за сутрешния трафик, а от долните етажи се чу тракане.
Дилан спря и вдигна ръка.
Алек замръзна. Това бе Еди Малоун!
- Готвачите вече са в кухнята. Не можем да се върнем по същия път.
- Ами да тръгнем тогава към фоайето - каза Лилит, - ако никой не знае за писмото, няма да има немски агенти.
- Да, но някои от нас са търсени за кражба на такси! -възрази Дилан.
- Всичко ще е наред - поклати глава Алек. - Ще сме излезли още преди да ни забележат.
- Опитайте да се държите нормално - каза Лилит и отвори вратата към столовата. Преведе ги през празните маси, като вървеше така, все едно хотелът е неин. Едно момче с фес, което бършеше приборите, я погледна и се намръщи, но не каза нищо.
Подминаха го и излязоха във фоайето. В него имаше само един мърляв турист, който чакаше за стая...
Мъжът вдигна поглед от вестника си, усмихна се и махна.
- А, принц Алек - извика той. - Предполагах, че сте някъде наоколо.
- Разбира се, така и не повярвах, че си обикновен крадец на таксита - каза Малоун, докато отпиваше от кафето си, -но тогава чух името на хотела.