Алек отново отвори уста. Искаше да я прекъсне преди тя
да е разбрала истината. Лилит обаче му махна с ръка да мълчи.
- Всички мислят, че мисията ви се е провалила, но не знаят, че ти си се измъкнал - очите й се разшириха. - Ти смяташ да прокараш кракен през протока!
- Не е кракен - кимна тъжно Дилан, - но си права. Беше хубав план. Но вече няма значение. Трябва да кажем на Малоун за оръдието или да предупредим Адмиралтейството...
- Напротив, всичко се нарежда чудесно! - възрази Лилит.
- И кое му е чудесното? - извика Дилан - Гръмовержецът е капан, който ще щракне веднага щом „Левиатан“ се появи! Говорим за моя кораб!
- Говорим и за свободата на моя народ - тихо отвърна Лилит и отвърна на погледа му. - Кълна се, че Комитетът ще се справи с този проблем.
- Мисията ми е строго секретна - поклати глава Дилан. -Не мога да я разкрия пред някакви тъпи анархисти!
- Тогава няма да я разкриваме - каза Лилит. - Само ние тримата ще знаем.
- Но ние тримата не можем да унищожим гръмовержеца - намръщи се Алек.
- Не, не можем. Но... - Лилит вдигна ръка и притвори очи - татко смята лично да атакува „Гьобен“ с четирите си самохода. Ако „Левиатан“ и морското чудовище обаче успеят да победят бойните кораби, тези самоходи ще бъдат на наше разположение. В нощта на революцията, ние ще разкрием всичко на баща ми, след което ще се отправим към скалите и ще сринем гръмовержеца със земята!
- Някой може да разбере - не бе съгласен Дилан.
- Не и ако използваме само пилоти, на които имаме доверие - възрази Алек. - Ще нападнем с моята машина и тези на Лилит, Клоп и Завен. Никой друг няма да знае какво става.
- Пък и никой друг не е готов да нападне „Гьобен“ - сви рамене Лилит.
Дилан ги погледна. В очите й се четеше ужас.
- Ами ако се провалим? - попита тихо той - Тогава всички те ще изгорят.
Лилит се протегна през масата и го хвана за ръцете.
- Няма да се провалим - отвърна тя. - Революцията зависи от кораба ти.
Дилан се загледа в ръцете си, след което погледна безпомощно към Алек.
- Това е единственият ни шанс за победа - каза тихо Алек. - И единственият начин, по който да завършиш мисията си успешно. Хората ти се жертваха за това, забрави ли?
- Трябвате да ми го припомниш, нали? - изпъшка Дерин, след което издърпа ръцете си - Добре, хубаво. Но ако объркате нещата, лошо ви се пише, анархисти такива.
- Няма да се провалим - обеща Лилит на момчето, спаси революцията! Отново!
- Не се вълнувай толкова, моме - завъртя очи Дилан. Алек се усмихна. Наистина бяха забавна двойка.
Дерин разпери ръце и зачака.
- R...
След което сведе лявата си ръка на четирийсет и пет градуса.
-S
После свали дясната си ръка напълно, а отвертката в ръката й сочеше надолу.
- G! - каза Боврил и изяде още една ягода. След това изхвърли стъблото от балкона и прокара глава през решетките, за да го види как пада.
- Какво ще кажеш за това? - извика Дерин - Научи цялата азбука!
Лилит и Алек загледаха първо зверчето, а после и нея.
- Ти ли го научи? - попита Лилит.
- Не! Аз просто упражнявах сигналите си. Казвах буквите на глас и след няколко пъти... - Дерин посочи Боврил -зверчето се присъедини към мен. Научава нещата по-бързо от юнга!
- Затова ли искаш да го вземем тази нощ? - попита Алек - В случай, че трябва да изпращаме сигнали.
- Не, глупако - завъртя очи Дерин, - защото...
Тя въздъхна. Не знаеше как точно да го каже. Лорисът просто забелязваше важните неща, точно както бе казала д-р Барлоу. А тази вечер предстоеше най-важната мисия в живота на Дерин.
Не смееше да остави зверчето зад себе си.
- Перспикациус - рече съществото.
- Да, това е думата! - извика Дерин - Понеже е проклетият перспикациус.
Преди две седмици Завен бе използвал оксфордското си образование, като й обясни какво означава името на съществото. Оказа се, че перспикациус означава „проницателен“, дори „предвидлив“. II макар това да не звучеше като качество на зверче, определено пасваше.
Алек въздъхна п се обърна към апартаментите на семейството, от които идваше странното легло на Нене. То цялото бе покрито с карти, конто се вееха на вятъра. Старицата извика Лилит и Алек.
Докато тръгнаха, Алек каза през рамо:
- Добре, Дилан. Аз обаче трябва да карам самоход, така че ти ще го гледаш.
- Нямаш проблеми - каза тихо Дерин и почеса странното зверче по главичката.
Зверчето бе единственото нещо, което правеше работата с Машинистите и техните миризливи, бездушни машини поносима. Цялото величие на Истанбул й бе чуждо. Езиците в града бяха толкова много, че цял живот нямаше да й стигне да ги научи, а какво оставаше за месец. Дерин изкарваше дните си в печатане на вестници, които не можеше да прочете. Странните завъртулки по килима на