Завен и таваните я заслепяваха и дори прекрасната храна често й идваше в повече.
Но най-трудно от всичко бе да бъде до Алек и да продължава да се крие от него. Той бе споделил и последната си тайна с нея. Дерин бе изпуснала перфектния момент да стори същото, в тъмната хотелска стая, където никой друг нямаше да я чуе.
Но всеки път, когато се сетеше за това, Дерин си представяше изражението на ужас по лицето му. Не за това, че е момиче в момчешки дрехи. Нито за това, че го е лъгала толкова много. Алек щеше да преглътне всичко това. Тя го знаеше.
И щеше да я обикне.
Бе сигурна.
Точно в това бе проблемът. Дерин бе обикновено момиче. Хиляда пъти по-обикновено от майката на Алек, която все пак бе родена като графиня или дори Лилит, анархистка, която обаче знаеше шест езика и бе винаги сигурна с кой прибор трябва да си служи. Дерин Шари бе, образно казано, от недрата на народа. Единствената причина, поради която принц Александър от Хохенберг я търпеше, бе, че я смята за момче. Мигът, в който тя се превърнеше в нещо повече от приятел, той щеше да избяга. Папата нямаше да напише писмо, с което да превърне едно сираче, дете на балонист н убедена Дарвинпстка, в кралска особа. Бе напълно сигурна в това.
Дерин гледаше как Алек коленичи до леглото на Нене като послушен внук, докато тримата обсъждаха стратегията за предстоящата битка. Тази битка щеше максимално да я сближи с Алек.
За последно.
-А, В, С? - попита Боврнл. Дерин кимна.
Помоли се работата със сигналите да й помогне. Ако всичко се наредеше както трябва, екипажът на „Левиатан“ щеше да разгледа внимателно вече унищожения гръмовержец на Тесла. Това щеше да е единственият й шанс да им съобщи, че е още жива.
Така щеше да се прибере у дома.
И да загуби своя принц завинаги.
- Добре е, че тази нощ е ясна - каза Алек, докато проверяваше контролите.
- Да, така е - отговори Дерин. Евентуален дъжд щеше да превърне лютивите бомби в безполезна, лепкава пихтия. Така комитетът щеше да остане без оръжие. Това бе проблемът на битките, обичаше да казва господин Ригби. Малко лош късмет бе достатъчен, за да съсипе п най-добрия план.
„Май така бе п в живота“, помпели си тя.
Ръмженето на двигателите от самоходнте изпълни двора. Сахмеран, управлявана от Завен, вдигна огромната си ръка и им махна напред, докато се промъкваше през вратите. Следваше я Минотавърът, управляван от Лилит. Получовекът-полубик наклони глава, за да прокара ръката си през входа, разперил ръце, за да запази равновесие. Лютивите бомби се разклатиха в пълнителите, които майстор Клоп бе закачил за ръката му.
Алек постави крака върху педалите на джина. Клоп бе препоръчал арабската машина на Алек; парното му оръдие я правеше най-безопасна сред роботите на Комитета. Зад джина идваше железният голем, зад чието управление бяха Клоп и Бауер.
- Дръж се, Боврил - каза Дерин, а зверчето се покатери на рамото й. Ноктите му пробиха пилотското й яке като иглички.
Дерин натисна педалите и машинарията направи огромна крачка напред. Дерин стисна дръжките на командирския стол. Както винаги, тя се чувстваше неспокойна в тресящата се машина. Слава Богу, джинът все още бе в режим на парадно ходене и главата му бе разтворена. Така можеше да вижда звездите и да диша от чистия нощен въздух.
- Дай наляво - каза тя. За да бъде мисията им колкото е възможно по-тайна, четирите машини нямаха навигатори. Затова Дерин вършеше тази работа за Алек.
А когато стрелбата започна, се превърна и в негов стрелец. Тя никога не се бе занимавала с това, но упражненията й по катерене я бяха надарили с усет за разстоянията. Единственият проблем бе, че трябваше да пресмята ярдовете в метри.
Дерин отново погледна към картата си. Тя показваше четири отделни пътя към оръдието на Тесла. Този на Алек бе оцветен в червено. Четирите самохода излязоха преди началото на основната атака. Трябваше да пътуват разделени, иначе щяха да предизвикат подозрение. Номерът бе да достигнат целта си едновременно.
На картата бяха отбелязани и четирийсет и няколкото самохода, врекли се във вярност на Комитета. Те бяха готови за атаката, която трябваше да започне след час. Дерин се запита дали сред техните екипажи няма шпиони, готови да предадат революцията за шепа злато.
Поне атаката им срещу гръмовержеца щеше да остане тайна. Самият Завен бе научил за нея едва този следобед. Първоначално се бе ядосал за това, че бяха крили разни неща от него, но като разбра, че няма да се изправи срещу огромните дула на „Гьобен“, се поуспокои.