Кулата леко се накланяше, а искрите от горната й част образуваха топка бял пламък в отсрещната посока. Огромна змиевидна форма се бе вкопчила в нея и се катереше нагоре, увита в блестяща какавида електричество.
- Това да не е...
- Да - пое си дълбоко въздух Дилан - Сахмеран.
Завен някак си бе успял да докара повредената си бойна машина до кулата. И сега привличаше енергията й към себе си!
Светкавицата се спусна като торнадо към желязната богиня и стана толкова ярка, че Алек се принуди да затвори очите си.
- Ще плати с живота си за това - каза Дилан.
Алек успя само да кимне.
Няколко секунди по-кьсно гръмовержецът рухна.
Кулата около Сахмеран падна във вихър от бял пламък. Светкавици плъзнаха във всички посоки и полазиха замръзналите джин и слон, а после и останалите бойни машини, след което стигнаха до Ориент Експрес. Металните стени на локомотива започнаха да пукат от искрите.
Когато мълнията най-после угасна, тътенът от падането на кулата изпълни въздуха. Една част от нея се стовари върху локомотива и изкриви тавана му, като с това счупи и всички прозорци. Металът сякаш затегна хватката си около Дилан и Алек, а прах и пушек скриха всичко от погледа им. Изминаха дълги мигове преди над бойното поле отново да се спусне тишина.
- Добре ли си, Дилан? - думите на Алек прозвучаха приглушено и на самия него.
- Да. Ами ти, зверче?
- Завей - каза тихо Боврил.
Дилан взе животинчето в ръката си.
- Слушай. „Левиатан“ все още е в небето.
Това бе вярно. Тихото мъркане на двигателите на кораба изпълваше иначе притихналото бойно поле. Поне цялата тази лудост не бе напразно.
- „Левиатан“ - повтори тихо Боврил, сякаш предъвкваше думата.
Алек приближи прозореца. Оръдието на Тесла стоеше проснато на земята, изкривено и начупено като гръбнака на отдавна изчезнал динозавър. Джинът бе рухнал зад бойния слон. И двете машини бяха очукани от водопада метални отломки.
- Трябва да проверим как е Лилит - каза тихо той, - а също и Клоп и Бауер.
- Да - съгласи се Дилан и постави Боврил на рамото си, -но при кого да идем първи?
Алек се поколеба. Осъзна, че хората му може да са мъртви. Завей със сигурност си бе отишъл.
- Първо Лилит. Баща й...
- Разбира се.
Те отвориха вратата и се озоваха в пейзаж, излязъл като от Ада. Пушекът, подправките и машинното масло ги задушаваха, но много по-лоши бяха миризмите на изгорели плът и коса. Алек отклони поглед от останките на хората, погубени от последния заряд електричество.
- Хайде - предрезгавяло каза Дилан и го дръпна настрана.
Докато минаваха през погрома, Боврил вдигна глава и каза:
- Лилит!
Алек последва погледа на съществото и се втренчи в тъмното. На ръба на скалите имаше самотна фигурка, загледана във водата.
- Лилит! - извика Дилан. Фигурата се обърна към тях.
Те изтичаха до нея. Хладният морски бриз бе отвял вонята на смърт и разруха. Пилотската униформа на Лилит бе скъсана, а лицето й бе пребледняло. Дълга брезентова чанта стоеше в прахта до краката й.
Когато приближиха, тя рухна в ръцете на Дилан.
- Баща ти - каза момчето. - Толкова съжалявам.
- Видях какво иска да направи - отдръпна се от него Лилит - и му разчистих пътя. Помогнах му да го направи...
Тя поклати глава. Сълзите оставяха следи по напрашеното й лице.
- Дали не сме луди - попита тя, загледана в падналата кула - да поискаме това?
- Той спаси „Левиатан“ - каза Алек.
Лилит го погледна, объркана и несигурна, все едно бе забравила всички езици. Погледът й го накара да се почувства глупаво, задето си бе отворил устата.
- Луди - каза Боврил.
Лилит погали животинчето по козинката. Погледът й все още бе невиждащ.
- Добре ли си? - попита Дилан.
- Просто съм замаяна... и удивена. Виж това.
Тя посочи през водата към Истанбул. Тъмните му улици бяха осенени от светлините на изстрели, а половин дузина жиролети летяха над палата. Докато гледаше, Алек видя как струя пламък профучава в небето, след което изчезна зад древните сгради.
- Виждаш ли? - попита Лилит - Случва се. Както го бяхме предвидили.
- Това винаги е Най-странното в една битка - отвърна Дилан, загледан във вековния град, - че е истинска. Бегемотът скоро ще пристигне.
Алек приближи ръба на скалите и погледна надолу. „Гьобен“ пушеше, а механичните му ръце за битки с кракени се бяха разперили като шипките на рак. По кулата на палубата му светеха искри.
- Още един гръмовержец - прошепна Лилит. - Бях забравила за него.
- Не се тревожи - отвърна Дилан - не е толкова голям и няма такъв обхват. Изследователката е планирала всичко.